- Странно е как ми липсват някои съвсем незначителни неща... - Ейдриън каза замислено, взирайки се в празната чаша. - Например начина, по който имитираш Джефри. Липсва ми.
- Никога не съм предполагал, че ще ти липсва - той се засмя, но после стана сериозен. - На мен пък ми липсваш сутрин. Сутрин, когато стана и не виждам сънения ти поглед; сутрин, когато няма кой да ми се кара с леко дрезгав глас. Обожавах гласа ти сутрин. И разрошената ти коса.
- Липсва ми начинът, по който ме целуваше по челото, за да спра да говоря.
- Да, и действаше доста ефективно... А погледът, с който ме гледаше, когато искаше нещо? Не можех да ти откажа нищо... И разсеяността ти... Можех да те гледам с часове как търсиш нещо, което е точно пред очите ти...
- А когато си лежахме сгушени и те ме прегръщаше с две ръце така, че нямаше как да мръдна? Или когато изведнъж скочеше, за да търсиш лист хартия и да запишеш някоя идея?
- Да, все още го правя - той поклати глава и се усмихна. - Обичах начина, по който пишеш. Забелязвала ли си как пишеш? Докосваш устни с пръсти, а после ги прехапваш.
- Обичах начина, по който отмяташ косата си. И виждам,че все още го правиш по този начин...
- Обичах начина, по който си гризеше ноктите, когато си нервна...
- Но то винаги ми се караше за това!
- Карах ти се, защото е лош навик, но тайно  ми харесваше... И още обичах начина, по който леко отваряш устни и сбръчкваш вежди, докато мислиш.
- Господи, Дейви, какво става с нас?!
- Ади?
- Да, Дейв?
- Мислиш ли, че направихме грешка?
- Иска ми се да вярвам, че не е така...
- На мен също, но... Можехме да изчакаме още малко.
- Дейви, не мисля, че това беше причината да се разделим. Живеехме си добре, нали? Поне в началото.
- Да, така си беше.
***
Ейдриън тъкмо се беше нанесла в къщата на Дейви. Двамата седяха на земята, обградени от неразопаковани кашони и Дейви четеше книжка на Лорд Байрон, която Ейдриън му беше подарила за рождения ден.
- Мълча с пресъхнали очи,
но в моя ум, но в мойта гръд
е бездна болката, горчи
и мислите не ще заспят.
Кипи духът ми в скръб и страст,
но думи жлъчни не шепти;
напразната ни обич аз
съзнавам сам - „Прощавай ти!"
- Толкова е красиво... - Ейдриън прошепна, сгушена в Дейв.
Той от своя страна я целуна по челото и се усмихна. Всичко беше свършило. Бяха двамата. Нямаше какво още да иска.
- "Напразната ни обич аз съзнавам сам..." Какво ли е искал да каже с това?
- Нима може да има напразна обич?... - Ейдриън погледна Дейви и за миг се замисли.
- И да има ние никога няма да разберем за това. Нали?
- Надявам се, че не...
- Ади, искам да ми обещаеш нещо. Моля те, ако стане нещо между нас, ако... ако се разделим, никога, никога да не се виждаме отново.
- Но, Дейв... Защо?!
- Ще ми бъде прекалено трудно и без това. Не искам да се виждаме или да си говорим, или нещо друго. И ако случайно се видим, нека не се спираме, нека отклоним погледи, моля те, Ади.
- Дейв, стига, плашиш ме. - Тя се поизправи и вплете пръсти в косата му.
- Аз просто... надявам се, че никога няма да се случи, но исках да знаеш.
- Вече знам, вече знам... - Ейдриън обви ръце около врата му. -Дейви, знаеш ли откъде взех тази книжка?
Той поклати глава отрицателно.
- От малката антикварна книжарница, помниш ли я?
- Където се срещнахме за първи път?
- Мхм. Казаха, че е едно от най-старите издания на поезията на Байрон. Купих я още тогава - в онзи ден. Мислех си, че това е най-ценното нещо, което съм срещала. А по-късно... Осъзнах, че това си ти. За това и ти я подарих.
- О, миличка - Дейви я целуна нежно. - Знаеш ли, имаме още малко време преди да отида в студиото. Чудя се дали не можем...
- Дейви, не!...
Той започна да я гъделичка, а след малко играта прерасна в нежна прегръдка.
***
- Още си спомням, как ти четях стиховете на Байрон, а ти стоеше сгушена до мен. Сякаш времето беше спряло.
- Това бяха най-хубавите ни моменти.
- Знаеш ли, когато те видях днес, си спомних един стих.
Ейдриън го погледна въпросително.
- "Щастлива си. И аз бих искал
да съм щастлив, а не злочест.
От твойто щастие бях свикнал
и аз да съм щастлив до днес..."