Измъкнаха ме от калта. Няколко пъти. Бърсаха съзлите ми, когато се разпадах на хиляди атоми. Бърсаха лигите ми, докато ме валчеха към болницата. Бърсаха петната от разлято вино, тогава когато плачех и говорех за миналото си. Бърсаха до кръв лошото в мен, така че да остане само белота...

Ядосваха ме. Правеха погрешни избори в живота си. Аз го  виждах и крещях. Бунтувах се, гледах лошо, четях конско, след конско. И винаги имаха силите, да се изправят пред унищожителния ми гняв.  Знаеха и когато аз грешах. Но, никога не ме спираха. Знаеха, че няма смисъл. Знаеха, че инатът ми е пословичен, че щом разперя криле и вятъра не може да ме спре. И знаеха, че ще падна след това. Знаеха, че ще ме боли, ще страдам, ще пия, ще плача. Гледаха отстрани моят полет, моите пагубни грешки и после, щом се разбиех, ме събираха отново. Без думи, без „Казах ли ти, че така ще стане?“,  без лош поглед и крива дума. С прости, леки движения и много любов.

Силвия:

-  Ти май имаше  четка  за зъби у нас?

 

(...) Бъдни вечер. Аз седя пред тях  трепереща, след раздяла с човека, с който живеех. Звъня ѝ по телефона и се чудя как да ѝ обясня, защо не съм с него, защо сме се разделили и какво точно правя пред тях в 12 часа посред нощ.

     Блага:

-   Майка каза, че ще украсяваме елхата. Няма мърдане. Върни си багажа в детската.

(...) Декември месец. На гости съм в Блага. Щях да  прекарам Коледа сама. Мислех си, че само аз съм запозната с този факт.

Иван:

-  Май няма да бъдеш на рожденния ден на Пиано-бара. На прозореца ти има решетки. Да те бях завел в зоологическата градина,  по-добре.

Отварям очи и осъзнавам, че се намирам в болница. Инфекциозно отделение. Как съм се озовал там не знам. Иван знае.

Милен:

- Дядо ти....

(...) Дядо си отиде. Милен остана до мен. Винаги.

Любов:

- Путинка, ако всеки път, когато се караме, ще си вадиш очите, да се избиеме накрая.  (словоредът  е автентичен)

(...) Лежа в спалнята, в тъмното притиснала половинка замразена  кайма към очите си. С Любов сме скарани.  Тя не е у дома. Пребивам се като куче и вече не сме скарани. В спешния център ми се налага да обяснявам защо съм насинена като боксьор:

-Живея с нея,  нямам  мъж, които да ме пребива.

- За съжаление – въздъхва Любов.

- Не, и тя не ме пребива – отговярям аз  на въпроса на лекарката.

 

 

Деница:

- Гушнах Байки и гледах как цялата къща се тресе, докато вие спите. Не ви събудих, жал ме беше.

(...) Деница  седи в тъмното сама, прегърнала Мишел. Чака земетресението да отмине и не ни буди. Знае, че утре сме  първа смяна на работа и има смелостта да вярва, че всичко ще е наред. И че ще отидем  утре на работа. Така, де блока няма да се срине докато ние спим.

Мира пред  вратата на новата ми квартира:

-  Нося ти тенджера! Откраднах я от майка, тя няма да забележи.

Нямах тенждера. Нищо нямах. Бях си оставила всичко при онзи, който напуснах на Бъдни вечер. Имах само разпрана душа  и приятели. Мира донесе тенджера, чинии и най-яките чаши с националите от  ’94-та.  Майка ѝ и досега и пили на главата за тая тенджера. Убедена съм.

Малки жестове. Малки жестове, събрали цялата любов на света. Много жестове,  за които няма да ми стигне цял живот да пиша. Жестове, които ме правеха цяла. Жестове, които избелхава душата ми, махаха мръсното от мен, правеха всичко цяло и значимо.  Вадехте ме от калта. Защото сме хора. Защото всички сме сътворени от кал. Благодаря Ви, приятели.

П.С: Посвещава се на всичките ми приятели, които ме карат да дишам с тяхното щастие. Посвещава се на един малък, току що сътворен живот, за който не мога да говоря, но със сигурност ще пиша много.