Измъкнаха ме от калта. Няколко пъти. Бърсаха съзлите ми, когато се разпадах на хиляди атоми. Бърсаха лигите ми, докато ме валчеха към болницата. Бърсаха петната от разлято вино, тогава когато плачех и говорех за миналото си. Бърсаха до кръв лошото в мен, така че да остане само белота...
Ядосваха ме. Правеха погрешни избори в живота си. Аз го виждах и крещях. Бунтувах се, гледах лошо, четях конско, след конско. И винаги имаха силите, да се изправят пред унищожителния ми гняв. Знаеха и когато аз грешах. Но, никога не ме спираха. Знаеха, че няма смисъл. Знаеха, че инатът ми е пословичен, че щом разперя криле и вятъра не може да ме спре. И знаеха, че ще падна след това. Знаеха, че ще ме боли, ще страдам, ще пия, ще плача. Гледаха отстрани моят полет, моите пагубни грешки и после, щом се разбиех, ме събираха отново. Без думи, без „Казах ли ти, че така ще стане?“, без лош поглед и крива дума. С прости, леки движения и много любов.
Силвия:
> - Ти май имаше четка за зъби у нас?
>
>
(...) Бъдни ...