- Нарисувай ми красотата.
Погледнах го аз зачудено. Малкото луничаво дете с червена коса. Казах му с досада:
- Не мога.
- Нарисувай ми красотата.
- Казах ти вече - не мога. Отговорих аз още по-отегчена. И сама не знаех от какво ми е толкова досадно.
Детето ме гледаше с големите си зелени, пълни с живот и мечти очи и ми каза:
- Нарисувай ми красотата.
- Аз не мога да рисувам - казах. - Няма ли да ме оставиш вече?
А то се ядоса и отвърна:
- Ние, децата, никога не се отказваме!
Замислих се. Бях ли се отказала от нещо. Стана ми криво.
Детето продължи: ...