Малкият принц
1 min reading
- Нарисувай ми красотата.
Погледнах го аз зачудено. Малкото луничаво дете с червена коса. Казах му с досада:
- Не мога.
- Нарисувай ми красотата.
- Казах ти вече - не мога. Отговорих аз още по-отегчена. И сама не знаех от какво ми е толкова досадно.
Детето ме гледаше с големите си зелени, пълни с живот и мечти очи и ми каза:
- Нарисувай ми красотата.
- Аз не мога да рисувам - казах. - Няма ли да ме оставиш вече?
А то се ядоса и отвърна:
- Ние, децата, никога не се отказваме!
Замислих се. Бях ли се отказала от нещо. Стана ми криво.
Детето продължи:
- Нарисувай ми красотата.
После ми подаде лист и молив и аз започнах. Не можех да рисувам, но то нямаше да се откаже от красотата. Започнах да рисувам нещо, но то не приличаше на красиво. Ядосах се. Моливът се счупи. Детето ми се скара.
- Не се рисува красотата така. За нея не ти трябва нито молив, нито лист. Погледнах го зачудено. То продължи:
- За красотата не ти трябва нищо друго освен... Дето се ядоса още повече. -Ти дори го имаш! - Каза ми то. - За красотата ти трябва само сърце. Само с него можеш да я нарисуваш.
Децата никога не се отказват. Стана ми ясно. "Трябва да си имал наистина ужасно детство, за да искаш да пораснеш" и да започнеш да се отказваш. То беше право - за красотата ми трябваше нещо, което имах, а аз започнах да се мъча с лист и молив, които нямах.
Погледнах го аз зачудено. Малкото луничаво дете с червена коса. Казах му с досада:
- Не мога.
- Нарисувай ми красотата.
- Казах ти вече - не мога. Отговорих аз още по-отегчена. И сама не знаех от какво ми е толкова досадно.
Детето ме гледаше с големите си зелени, пълни с живот и мечти очи и ми каза:
- Нарисувай ми красотата.
- Аз не мога да рисувам - казах. - Няма ли да ме оставиш вече?
А то се ядоса и отвърна:
- Ние, децата, никога не се отказваме!
Замислих се. Бях ли се отказала от нещо. Стана ми криво.
Детето продължи:
- Нарисувай ми красотата.
После ми подаде лист и молив и аз започнах. Не можех да рисувам, но то нямаше да се откаже от красотата. Започнах да рисувам нещо, но то не приличаше на красиво. Ядосах се. Моливът се счупи. Детето ми се скара.
- Не се рисува красотата така. За нея не ти трябва нито молив, нито лист. Погледнах го зачудено. То продължи:
- За красотата не ти трябва нищо друго освен... Дето се ядоса още повече. -Ти дори го имаш! - Каза ми то. - За красотата ти трябва само сърце. Само с него можеш да я нарисуваш.
Децата никога не се отказват. Стана ми ясно. "Трябва да си имал наистина ужасно детство, за да искаш да пораснеш" и да започнеш да се отказваш. То беше право - за красотата ми трябваше нещо, което имах, а аз започнах да се мъча с лист и молив, които нямах.
© Александра Ангелова All rights reserved.
