Момиченцето имаше кученце. Винаги бяха заедно. И сега подтичваше след него. В такъв хубав ден в гората е като в приказка. Полянките са слънчеви, а цветята са прекрасни. Като че ли подканят да ги откъснеш и направиш букет за скъп човек.
Момиченцето береше цветя, когато от храстчето изскочи зайче. Спря уплашено. Беше много уморено.
- Моля те, скрий ме, момиченце. Лисица ме преследва.
Момиченцето носеше кошничка. В нея скри зайчето, а цветята остави на тревата. Навреме, защото лисицата се появи. Огледа се и попита:
- Не мина ли оттук едно зайче? От другия край на гората го гоня. Къде ли се е скрило?
- Не е минавало никакво зайче. А ти защо го гониш? Зайчетата са толкова безпомощни.
- Безпомощни ли? То как ми избяга? Ти сигурно знаеш къде е. Може и ти да си го скрила. Кажи, защо си оставила цветята на тревата, а не в кошничката, а.
- Лиске, мама ме е учила така. Да събирам цветята, а после да ги подреждам в кошничката. И още нещо - и да знаех къде е зайчето, пак нямаше да ти кажа. Мама ме е учила да помагам на приятелите си, когато са в беда.
- Много неща си научила от майка си. И зайчето ли от майка си се е научило да се крие така умело?
- Сигурно от нея. Научило се е да се пази от лошите животни.
Като говореше, момиченцето зърна в края на полянката кучето. Беше наострило уши и вирнало опашка. Чакаше.
- Лиске, да те питам... Твоята майка не те ли е научила на нещо? Например - да внимаваш, да се пазиш от кучетата...
Лисицата се огледа и като видя кучето, побягна.
Зайчето се показа от кошничката.
- Много ти благодаря, че ме спаси. Наистина ли знаеш всичко това от майка си?
- Да, зайче. И още много полезни неща съм научила от мама. А ти сега тичай при майка си. Тя сигурно се тревожи за теб. И друг път не се отдалечавай от дома си. Тичай... Хайде, кученце, и ние да тръгваме. Да занесем цветята на мама.
© Харита Колева Todos los derechos reservados