Ленка седна на крайчеца на нара. Мангалът беше запален, но малката килия беше като ледник. Разпери студените си длани около мангала, за да се стопли. Беше изморена. Душата й се беше свила като на пребито птиче. Вината и мъката й я пробождаха, а сърцето й тупаше силно от притеснение. Дали след като роди ще я приемат у дома? Баща й беше гневен от случката и не знаеше дали ще му мине. Ако я оставят тук, направо ще е погребана завинаги…

             От зачервените й очи пак потекоха сълзи, погледът й се замъгли, тя избърса лицето си и се сви на кравай на нара. Зави се с двете одеяла без да се съблича, защото беше кучи студ. Зъбите й затракаха. Унесе се и заспа. Събуди се, мята се из постелята…нощта й се виждаше безкрайна…

      ……………

           Зимата скова в лед реката и планината. Бяха трудни месеци. Сестра Агата научи Ленка на четмо и писмо. Тя сричаше църковните книги и не всичко разбираше от написаното, но беше упорита и започна да чете все по- гладко.

            Минаха зимата и всичко потъна в зеленина. Пролетното слънце сияеше и топлеше манастира. Упоритите му лъчи надзъртаха през малкият прозорец на килията. Тя се събуди, но все още лежеше на нара. Ленка видя слънчеви зайчета по пода. Зарадва се на тях. Обичаше слънцето, цветята в градината им, плодните дръвчета в големият им двор … една дълга въздишка разцепи тишината. Свикна полека - лека  с коравият нар и със суровия живот на монахините. Дните й минаваха в тишина, молитви, чистене на манастира. Само една монахиня беше по словоохотлива с Ленка. Сестра Агата й даваше кураж и надежда, че всичко ще мине. Другите жени или я гледаха с неприкрито любопитство или мълчаха и не й продумваха дума. Въпреки спокойния и монотонен живот, който водеше, Ленка не беше спокойна…озърташе се като кошута и трепваше и от най-малкия шум…

     Тя беше в края на шестия месец. Беше наедряла, но гледаше да се разхожда със сестра Агата в гората, заобикаляща светата обител. Двете вървяха бавно и спираха до реката, която се виеше наблизо. Сребърното й огледало проблясваше под клоните на боровете и елите. Ленка се навеждаше, вземаше  камъчета и ги хвърляше във водата. Гледаше как по повърхността се образуват кръг след кръг и дълго се взираше в тях.

        Беше й скучно с тези стари монахини, всички на възраст около шестдесетте. Някога си мислеше за своите дружки – Ивка, Дорето, Славка… какво ли правят, дирят ли я, какво им казва майка й като питат за нея? Липсваха й, липсваха й седенките, празниците на село, хората, песните, ходене на чешмата вечер… Натъжаваше се отведнъж, за селския живот, за общуването с дружките…за майка си… За баща й не й беше мъчно. Изникнеше ли образът на баща й в мислите й, тя го прогонваше веднага и потреперваше от страх…

      Какво да прави? Забутана в дебрите на планината, далече от родния край… Ленка вече се беше примирила със съдбата си. Кротко чакаше да роди и да се свършва с това изгнание. Не изпитваше никакви чувства към бебето в корема си. Искаше да пометне отведнъж и да се освободи, ама то се беше здраво закрепило за нея… С досада  прие, когато бебето прорита за първи път. Беше едно нежелано бреме, разрушило живота й.

        От Първан - ни вест, ни кост. Колко му беше ядосана през всичките изминали месеци… Много искаше да го забрави, но понякога образът му изникваше нахално в мислите й, тя се объркваше и си спомняше всички целувки и милувки, които я бяха вълнували, когато силните му ръце я прегръщаха и тя се сгушваше в обятията му. Почервеняваше от срам и се кръстеше уплашено…Това беше грешно и тя се молеше горещо пред иконата на  Светата майка да й прости нечестивите й мисли.

    Измъчваха я много въпроси… Защо Първан не дойде да я поиска от баща й? Ако беше дошъл, сега щяха да са венчани и тя  щеше да бъде най-щастливата невеста…а той се скри и оттогава не беше го виждала…

          Един ден в пред манастира се спря каруца. От нея слязоха двама млади -мъж и жена. Жената подаде ръка на съпруга си, а той я вдигна и с лекота я прехвърли от каруцата. Беше силен, висок момък, а жената беше по-дребна от него. Бяха добре облечени, изглеждаха заможни. И каруцата им беше изписана и шарена. Зачукаха по портата. Не след дълго, една монахиня се появи.

                              - Добро утро, сестро - прошепна жената - имаме хабер от игуменката да дойдем… Ние сме от Пъстрово.

         Сестрата ги поведе из манастира. Те влязоха при игуменката и вратата глухо се тропна зад тях.

        Когато излязоха бяха много доволни, а очите им святкаха с весели пламъчета. Щяха да вземат бебето за хранениче след няколко месеца.

         Дните се изтърколиха като молитвената броеница на Ленка. Тя премяташе кехлибарените топчета, а те чаткаха и пронизваха безмълвието, що цареше. Седеше на пейките до олтара и се взираше в светиите. Какво ли ще стане с нея…какво ли й готви съдбата…

          Беше вече края на юли и лятото беше в разгара си. Горещниците не моряха монахините, защото в килиите и под купола беше прохладно.

          В една топла нощ в навечерието на Илинден тъмни облаци закриха луната. Небето се схлупи над билото. Светкавици процепиха планината. Чу се силен гръм и заплющяха едри капки дъжд. Валеше като из ведро. Дърветата сведоха клони и се запревиваха от силния вятър. Дъждът беше силен и водата се изливаше по терена, не смогваше да попие в земята. Един бор се срути досами дувара на манастира. Монахините изплашени чуха трясъка му и се прекръстиха в килиите си. Свети Илия Гръмотвержецът си показа силата. Небесните стихии вилняха близо час. Реката се изви като змия и помътня от водата, дето се изля на талази в коритото й. Водите бликнаха надолу по хълма и тръгнаха към долината…

         Ленка се сви от болка. Коремът й затрепери… После зачестиха още болки. Отвори уста като риба, с усилие си пое дъх…  Преви се, едва стигна до вратата, отвори я и изкрещя в нощта…

    Сестра Агата я чу и изхвръкна от килията си. Отиде, подхвана Ленка и я сложи да легне на нара. После тръгна да извика игуменката. Стъкна огъня и сложи един бакър да сгрее вода. Отиде до долапа и извади няколко кърпи и чаршафи.

       Игуменката насърчаваше Ленка да напъва. Държеше я за ръката, бършеше челото й.

          Минаха няколко часа. Бебето така и не се показваше все още. Момичето се мяташе с полудели от болка очи…

                               - Хайде, моето момиче…давай… още малко остава…давай дете…

         Ленка крещеше и виеше като на умряло. Много я болеше…беше вир вода, ризата й залепна за гърба, устата й пресъхна, не усещаше снагата си, умори се от болката…а бебето не щеше да излиза…

      Сестра Агата я натисна по корема и с един последен тласък детето излезе от утробата.

        Прерязаха пъпната връв и се чу силен рев. Малкото му личице се мръщеше, а то стискаше очички…

        Ленка го погледна ококорено. Гледаше това бебе и не вярваше, че е нейно… .

           Божеее, чудо на чудесата... колко е малко и колко е хубаво… -мислеше си тя.

            Забрави за целия свят, за раздиращите болки, за начумерения си баща, за мълчанието на майка си, за отчаянието си, за тегобата от изживените дни…

                            - Момче е…юнак…голям юнак се роди…повали големия бор до манастира… Късметът ще е с него…силен ще е…мощен като свети Илия…- извика игуменката.

          Монахините забравиха, че е заченат в грях, гледаха малкото човече и му се усмихваха. Очите им грееха от доброта… бяха щастливи от появата на новия живот…

                 Двете със сестра Агата го изкъпаха, повиха го и го подадоха в ръцете на родилката.

                      А тя, Ленка с разтреперени от вълнение ръце го взе в обятията си. Малкото му сърчице биеше силно и отривисто… и тя го чу…

                             Илия. Илия…дойде с името си…Майка му го гледаше с обич и умиление…

                           Следва…