МАНАСТИРЪТ

или кратък разказ за сексуалната криза в живота на благопристойните момичета, в който ключов е изразът:

                                          „Не че не ми се иска...”

   Всички ни знаят като най-развратния випуск, пристъпвал някога прага на българска гимназия. Ние носим в себе си духа на сексуалната революция и разкрепостеността, необезпокоявани нито от родителското, нито от учителското тяло! Ние сме бъдещето на плътските излияния! Ние сме онези, които не се смеят похотливо, ами се СПОГЛЕЖДАТ МНОГОЗНАЧИТЕЛНО при произнасянето на класическите двузначни думички като „анали” и достопочтените имена „Гея”, „Лесбос” и „Химена”! Ние сме!

   Пардон, аз не съм. Като казвам „ние”, имам предвид „тях” – всички други, освен мен. Единствената революция, която представлявам аз, е на еволюирането на обикновения зубър в малко повече от общоприетото за задръстеняк-непукист. И ако някога девствените деца като мен са казвали: „Името ми е Легион, защото ние сме много!”, то аз сега бленувам за тези времена, защото, повярвайте ми, ние определено не сме много (:

   В действителност сме толкова малко, че образуваме един класически приятелски кръг от „ръкавичка” души, който в последните години поизтъня с един или двама, паднали в геройска жертва под напористите удари на... да не казвам какво, вие се досещате.

  Както и да е, в епопеята на нашето благоприличие, ние сформирахме специален таен училищен клуб – направо организация! – и го нарекохме Манастира. Аз,   Пеперудката, се самопровъзгласих за игуменка. Заедно с верните си сестри, пазещи като турски овчарски кучета непокътнатостта на девствените си колани, ние издигнахме едно райско кътче – тихо и спокойно, обградено от гъста гора и пазено от достоен за възхищение от Китайската стена каменен масив, по който денем и нощем лазят охлюви – носители на хермафродизма, символи на сливането на двата пола без физически контакт. 

   И ние, макар и малко на брой, бяхме щастливи и доволни от кротката си обител и ревностно спазвахме дадените обети за недокоснатост. Докато не се случи страшното... Опасното.

   Една от нас – Калинката - напусна Манастира. Малко след основаването му.

   Разтърсени от загубата, но благосклонни към съгрешилата другарка, ние ѝ позволихме да се разхожда из двора и да спи на дървената скамейка в градината. В замяна Калинката, като един истински колаборационист, редовно ни доносваше любопитни непристойни факти от противниковия лагер... Чакайте, какво говоря, какви факти, те са си направо цели романи в най-добрите традиции на следкомунистическата вносна литература!

   Решихме, че сме твърде отцепени от революционизиращите обществото ни връстници, затова започнахме да бъдем по бдителни, да слушаме, записваме и рисуваме, да оставяме въображението ни да пусне пипала там, където никой девственик досега не е бил.

   Ето какво открихме...

   Беше денят, в който съгрешилата ни другарка излезе от тоалетната. Не че не го прави постоянно, просто има определен ден в месеца, през който Калинката влиза в миризливата женска кабинка с превръзка в ръка, стиснати устни и лице с цвят на обелен картоф, а излиза с цъфнала на лицето ѝ сърцераздирателна усмивка и порозовели като цвекло бузи без – най-важното! – превръзката! Честно ще ви призная, досега не съм срещала друга девойка, която така да дружи с цикъла си, да го превъзнася, чака и тачи, както пророчица благоговее пред божеството, дарило я с прорицателски сили.

    Малко след като се върнахме в класната стая, тя се впусна в разговор с още пет-шест момичета за странните мисли, които им идвали по време на секс. На мен странни мисли ми идват и без забраненото, но тъй като не спазвах останaлите условия за участие в дискусията, аз бях изключена.

   Докато се насочвах към сестрите си по обител, аз се чудех: „Защо мислят по време на секс? Не е ли забраненото безмозъчен процес? Поне така е според докладите на съгрешилата... Явно не го правят както трябва...” – заключих накрая аз.

   Седнах на чина до една от най-ревностните монахини, нека я наречем Пчеличката. Тя рисуваше китайци в тетрадката си по химия и здравно образование. Тъй като ни е забранено да изобразяваме мъже някъде другаде, освен в умовете си, аз ѝ отнех тетрадката и нарисувах до китаеца охлюв, за да ѝ напомня за положения обет. Тя свенливо наведе личице към земята, после вдигна очи и скръбно ме погледна.

   – Трябва да ти призная нещо – започна колебливо Пчеличката.

  Кимнах ѝ да продължи. Тя не смееше. В мен запъплиха първите подозрения.

  – Да не би...? – започнах аз, задавяйки останалите думи.

  – Не! – гордо вдигна глава Пчеличката. – Но ми омръзна да не ме оставят на мира, затова казах, че съм.

  Примрях при думите ѝ. Не че не знаех колко тежко беше бремето. И мен вампирясалите сексуални революционери непрекъснато ме разпитваха.

  Направи ли си сефтето?

  Прекрачи ли прага?

  Отвинти ли буркана?

  ... или, тъй като все пак сме от елитна езикова гимназия, seule encore?

  Винаги се започва от един развратник, който, щом се събере целият клас, звучно се провиква: „Кой още е девствен?!”. След като смехът заглъхне, всички се струпват около трубадура и започват да споделят, да споделят, да споделят. И дори и най-дълбоко погребалия в главата си неприличните помисли индивид ще забележи контраста между черния облак, онази проклета орда куртизани, бръмчащо гордо за сексуалните си подвизи, и „ръкавичката” без един или два пръста, която седи на парното до прозореца и тихичко си шепне.

  Та веднага схванах за какво ми говори Пчеличката.

  – Излъгала си! – ахнах аз.

  – Да – въздъхна тя.

  – Какво им каза?

  – ... с трима...

  – С ТРИМА? – хванах се за сърцето аз и се свлякох на колене пред чина, но после трябваше да се вдигна, защото не ѝ виждах лицето.

  Помълчахме заедно известно време, през което аз размишлявах. Макар и шокираща, измяната на Пчеличката беше съвсем разбираема. Ако си правил секс пред пушкома, значи си правил секс пред света. Сега дали наистина си стигнал до самия секс си е съвсем друг въпрос, важното е че пушкома знае, че си правил забраненото! Така де, мотото ни е: „Не че не ни се иска...”, твърдим, че сме го правили и мислим за това постоянно. На фона на всичко това практиката изглежда незначителна като две сношаващи се калинки, кацнали на дърво в Морската градинка.

  Простих и на Пчеличката, нали работата на игуменката е да е милостива. Освен това видях, че в действителност никой повече не я пита за капачката на буркана.

  Мина не мина един месец, вампирясалите знаете-кои повдигнаха друга тема на безсрамните си дискусии.

  – Хей, хора – попита една от тях, нека я наречем Камилата, - вие колко време издържате без секс?

  Чуха се различни мнения. Камилата се ухили от едната гърбица до другата и изтърси:

  – Аз не издържам.

  Очите ми така се разшириха, че още малко щяха да се изтърколят на пода в краката на Камилата. Тя, най-късно присъединилата се към сексуалните вампирясали революционери, не издържала без забраненото! Не бях изпитвала такава мъка и подобно съчувствие към никого през живота си, нито към децата в Африка, нито към кучетата в приютите, а страхопочитанието ми не можеше да го срази и гръмотевицата на Зевс! Тя, цели седемнайсет години носила тежкия девствен колан!

  Как ли е издържала... щом не е издържала?!

  Засрамих се от себе си. Аз понасях девствеността само от шестнайсет години. А се наричах игуменка на Манастира...

  Накрая на деня, когато с Калинката вървяхме пеша към вкъщи, тя ми сподели поредната си тайна. Била правила секс на пейка. Милата, толкова дълго я бяхме държали на онази дървена скамейка в двора на манастирската обител, че вече не разпознаваше леглото.

Из аналите на Манастира

2010г.