Брех, затваряха ми се очите, мигвах надве-натри в опит отчаян да прокудя Сънчо, ама неговата фейска... не щеше да се отдръпне и да ме остави да дочета. Пред мене стоеше айпада, любимко дрънкулка за 2020 (на изплащане). Обещал му бях сертификат да му издам, ама още се не бях организирал да му напечатам една грамотица дори. Хубавото беше, че за слава на всите Сънчовци, айпада се не сърдеше. Все още. Но тъй де.
Манифест на българския символизъм. Не знам що се още мъчех с Хиперион-а (туй е, за който не знае, старо престаро списание на сто години, де разисква умно и нашироко за символизма) ама е на, не ща да го пусна! Чудех се пламенно кой уби българския символизъм и накрая до клетата истина ме филосфоската ми глава доведе – ам че не е умрял! Жив е той! Затуй реших се аз да го издирвам, па белким падна на символист някъде, с лупа да изуча есенните блянове и реки.
Да съставя реших “Манифест на символизма в съвременния български дискурс”, и да го издирвам се в мисия превърна. На другия ден, за да възвелича мисията, облякох любимата си цветна тениска с подпис, ръчно надраскан от мен (мой подпис, да вметна, не на баща ми!)
Първо, дирих символизма в редакцията. На тоз така верен ми вестник, дето от край време се доработвахме взаимно. Влизам, брате, в стаята – никой няма. Затрили ли са се колегите или са колет с бомба получили? Не, бе, Зигфрид, каква те бомба гони и тебе, в съвременния свят бомба е само някой моделка! Или по-лошо, имейл с розов линк дето като цъкнеш и цяла Троя се изсипала в техниката!
— Без работа ли си пак бе? — зад гърба ми изтръпна залата. Само аз се не притесних, от шефчета ли ще ме е страх, я?
Шефът, оня с тъмни очила, дет все на майтап го раздава, се хилеше, та съвсем се успокои стаята. Няма за страх повод, братия стени и столове! Живи сме, ще се чукнем с безалкохолна бира!
— Търся символисти, шефе — рекох да споделя.
— Кво туй? Символи колкот щеш! Само по улицата глей колко много има – символ за Stop, символ за влез тук щото си анархист!
Ток по гръбнака. Де се е чуло и видяло братче, анархистки символ по улиците столични. Пламна ми в интерес носа. Ще да го завра (носа бе!) па да видя каква история ще да се окаже туй.
— Къде си го видял бе, шефе, тоз символ?
— Как къде бе, маймун, всеки ден покрай него минавам! Хората не го знаят, затуй кат са изпреча срещу тях в улицата и бумтят с клаксоните! Те оттам идат, аз там отивам, кво знаят те, а?!
Прииска ми се да му сваля очилата, да видя истина ли той приказва, ама смея ли да пусна ръка? Спомних си с ужас веднъж, още млад-светлозелен, де пуснах една ръка на мацка в трамвая, и стана тя! Че ми отсече не само ръката, ами и главата, краката, и че ме разчекне да ѝ танцувам! Затуй сега си ръката кротко прибрах. Ама де да знам какви ги мисли тоз моя шеф. През тъмни очила вижда ли се бре?!
— Къде го видяхте последно? — любопиткото в мене не млъкна, ей!
— Сигурен съм, че си го виждал. Един кръгъл, червен символ с бяло тире у средата. Масонски ли е, анархистки ще да е, да знайш! Означава – влез оттук за житейски опит бонус!
Три секунди ми, братия, отне. След тез три секунди очите ми се запалиха от смях, омотан като кабел за слушалки с гняв, ама на шеф обяснява ли се, че трябва да дотича днеска още до КАТ и книжката си да върне, с бележка “моля да бъда арестуван, но си запазвам правото на слънчеви цайси в затвора”.
— Житейски опит, шефе. Бягам. Имам да пиша за катастрофи.
Мани го!
Ловко се покрай него изнизах, забързан и омаломощен. Да ги... и тайните общества по софийските улици!
Нищо! Аз се не смутих, щото съм си такъв – несмущаващ, та затуй се насилих да диря другаде потомците на символизма. Излязох от редакцията и един дъжд кат перна, та се лисна отгоре ми сякаш тъщата на сивия облак горе е обидила стринка си (нежната бяла облачица), скарали са се с петия братовчед, ударила е един шамар на зетя си... Та сега на мене изливаше тя кофата дето е мила пода, имам предвид, Витоша. Клетник съм ази, рекох си наново. Все на мене и тъщи, и стринки, и катаджии блещят мръсна вода!
Мани!
— Имате ли да ми развалите 20 лева? — попитах с надежда жива в една аптека, на път към вкъщи. Исках една баница, да засити глада и щедро да ми напомни, че съм цяла половина българин (де се е чуло и видяло цяла пък и половина, добре, че майка ми с мене не е била малко бременна, а цяло бременна), ама кат знаех, в баницаджийницата в квартала не ще да имат дребни. Магистър фармацевтката с образование в очилата си изгледа ме, ще кажеш съм ума загубил.
— Ние не сме информация! — рече.
Примигах.
— Ами аз не питам за информация...
— Що в аптеката, бе, джанъм? — попита ме една бабичка, зад мене на опашка.
Аз с лъсналата банкнота седях и я гледах, па тогава ме удари – символизъм! Аптеката е пълна със символизъм! Блеснах цял, ще да са ме намазали с ултравиолетов таен маркер!
— Най-много оборот има? — предложих отговор.
— Абе мани са оттука, чакаме всите на опашка от вече една минута зарад тебе! — изблещи ми се един гражданин. Минута е много, братия!
Мани!
— После ще дойда, че да питам нещо — врътнах се кат сърдита девойка, с муцунка маймунско... сещате се, и побързах да се изнижа и от тука. Затръшнах вратата с вси сили, още да се народът бунтува. Интересно как се бунтува народът от хлопната врата, па се не впечатлява от по-други работи. Тъй де, да се не отплесне човек!
— Имате ли да ми развалите 20 лева — спрях двама млади (влюбени) на пътя. Те застинаха в поза любовни гълбчета прекъснати от гръм и мистичен цвилещ кентавър.
— Моля?
— Абе, питам дал имате 20 кинта, да ми...
— Мани се оттука, пич!
Мани!
Врътнах се и поех към центъра. В центъра на София все има кой да ти развали 20 лева. Най-вече така ще да ти ги развали, че няма да стават за нищо после, впрочем. Разваляне через отнемане! Тъй де!
Ама тогаз се усетих изведнъж, че смисъл никакъв няма да се мъкна чак до центъра за една пуста баница и малко полунационална гордост!
Оклюмал, се към дома насочих. Преди и три крачки по паважа да съм отбелязал, върли крясъци, на мъж и жена, достигнаха до изнеженото ми ухо на естет. Огледах се и видях, че недалеко от мене едни двама старци са в скандал заплели мозъци. Пенеше се мъжът, сиви туфи от косата му се в ритъм на гнева му поклащаха, полюшваха и може би нашепваха му да се спре, или пък танцуваха заплашително към врага. Срещу него жената подобна картинка – само че при нея туфите коса повече бяха, и сиви не – в никакъв случай! Жена със сива коса няма! Те тайни си имат и наместо сива коса, незнайно как им расте лилава от една определена цифра на календара към днешния ден. Винаги съм се на тях възхищавал, сърдечно, даже една питах веднъж как от корените ѝ косата расте лилава, каква ще да е тая магия... ама тогава бях млад! Не знаех, че тоз въпрос се не задавал, ако искаш да си останеш читав.
— Що не си сготвила вече, умрял съм от глад! — тъкмо бушуваше мъжът.
— Ти що не напазарува!
— Абе жено, нали ти казах, голяма опашка в магазина!
— Абе, що всеки път ти кат отидеш има опашка, аз кат отида няма никой!
— Ми щот ги плашиш!
— Ей, как тебе намерих да се оженя за тебе! Златен Ахил, всички само на тебе ти се пречкат!
— Аа, така няма да се разбереме! Аз съм те взел да готвиш, ти само мене караш да пазарувам!
Леле, майко! На раздяла замириса, та се не стърпях и втурнах се към двамината.
— Вижте, нека да има любов! Да има разбирателство, съжителство!
Жената седеше със скръстени ръце аха-аха да се развика.
— Мани ги тез работи, синко! — долетя басов глас — Ти се не бъркай де не ти е работата. Тея двамата все се карат — до мене един друг дядо, с готин калпак и засукан мустак.
Покровителски бе сложил длан на рамото ми. Ех, колко обичан се почувствах, ако знаете!
— Нал знаеш, мойто момче, любовта има сто лица, кое от кое по-символични!
Взрях се в спасителя си. В миг разбрах, че знае той за символизма. В него ще да си открия манифеста!
— Кажете ми какво знаете за символизма? — настръхнах, нетърпеливо буден — ще ви черпя, само кажете ми, где е символизмът? Нали е жив, кажете!
— Жив е той, жив е, мойто момче. Там, на Балкона.
Вдигнах с любопитсво очи към балконите на панелните блокове. Кво да видя – проснато пране.
— Символистични... кхъ-кхъм, гащи?! — попитах, стъписан.
— Не са гащите символизма, момчето ми. А човекът, дето ги носи. Можеш да познаеш кой какъв е само по прането му. Ще ти кажа аз една тайна.
Приближих се до него, цял настръхнал и подкокоросан.
— Нищо не умира на тоз свят — тихо забръмча гласът му — умират само нашите представи. Аз според тебе сега къде съм?
— Тука? — попитах и даже го колебливо посочих.
— Не, аз не съм там, дето сочиш.
— А где си?
— В тебе.
Смигна ми и се отдалечи. Стоях дълго време загледан след него, сетне му се развиках (вече почти се слял беше с хоризонта), че само на мене ми е позволено да изтърсвам странни философски трактати прилични на “какво, по дяволите, каза тоя сега и имаше ли, брате, смисъл някакъв?!”. Бабата и дядото ме зорко наблюдаваха, докато страдах от ментална недостатъчност.
— Мани го и тоз! — троснах се под нос — Манифести ще им пиша аз! Глупости! То стана един фестивал от “Мани ти тая работа!” Направо, мани-фест! Отказвам се!
© Зигфрид В. Todos los derechos reservados