Румяна почистваше кухнята, когато вратата се отвори и седемгодишният Васил влезе. 
-Мамо! -каза той. - сега е осем часа, след колко ще дойдат баба и дядо?
-Още малко, Васко, не припирай! -отговори майката и прибра препарата за почистване в шкафа. -Върви и виж дали татко ти е станал и му кажи да побърза.
Васил отиде до спалнята и след няколко минутки се върна, хванал баща си за ръка и каза:
-Ето го и тате!
Румяна, съпругът й Михаил и сина им живееха в малък апартамент в центъра на града. Жената работеше в детска градина, а мъжът във фирма. Имаха един почивен ден през седмицата. Ежедневието им бе забързано и не усещаха, кога се изнизваха дните. 
Беше неделя, топъл ноемврийски ден. Красивата есен обагряше листата с цветове, за които не стигаха думите, с които да се опишат. Сутрините и вечерите бяха хладни, но през деня, слънцето щедро раздаваше от своята топлина, може би усетило студа между хората. Румяна приготви закуската, сервира я на масата и тримата седнаха на столовете. Хранеха се тихо. Михаил се беше зачел в рекламна брошура на строителен магазин. Малкият Васил гледаше телевизионно предаване по любимия си канал за животните. Детето скочи, когато чу мелодията на звънеца и се запъти към входната врата. Отвори и с весел глас каза:
-Бабо, дядо, влизайте!
Възрастните хора прегърнаха малчугана и влязоха в апартамента. Дори не се съблякоха. Васил ги покани в кухнята, а там, дъщеря им ги посрещна с усмивка и каза:
-Добре дошли, мамо и тате! Заповядайте! Тъкмо закусвахме, да ви сложа ли нещо за ядене?
-Не, Руми! - отговори баща й. - Закусихме, преди да тръгнем. Хайде, ако можем да помогнем нещо, да оправиш тук и да излизаме, знаеш ли какво хубаво време е навън!
Васил загаси телевизора, събра трохите от масата. Огледа се, видя, че другите бяха заети, отвори прозореца и остави малките порцийки остатък от хляб на перваза. Отдръпна се и не след дълго няколко гълъба кацнаха на импровизираната столова. Детето затвори прозореца и отиде при майка си, която вече се бе облякла в официалните си дрехи.
-Васко, ето, облечи си пуловера, не е чак толкова топло, а якето ще го носиш в ръка!
Родителите на Румяна чакаха в кухнята и когато вратата се отвори, те станаха и тръгнаха към коридора.
-Готови сме!- каза дъщеря им. -Излизаме на разходка, нали татко много искаше да се поразходим из града, имаме и изненада.
Двете семейства, и млади, и стари, излязоха от малкия апартамент и след като стъпи на тротоара пред блока, възрастният мъж пое дълбоко въздух и избърса с ръка потното си чело. Той беше свикнал да се чувства свободен, в голямата къща на село, където заедно със съпругата си, след пенсионирането им живееха спокойно. 
Петимата вървяха един до друг. От време на време, детето изоставаше. Спираше се пред някое улично куче или котка. Гледаше как гълъбите така се доверяваха на хората, че не ги бе страх за живота си, дори едно настъпване от човешки крак за тях да е фатално.
Румяна често подканяше детето си, да не се занимава с глупости и да върви заедно с тях. Васил ги настигаше бързо и хващаше майка си за ръка. Денят беше топъл. По улиците имаше много хора, които се радваха на последните слънчеви лъчи преди зимата. Разхождаха се, разглеждаха неща, които през динамичната работна седмица беше изключено дори да забележат. Красивите фонтани, дори и настилката, която беше положена по самия площад. 
-Много хубав е станал града, Руми! - каза възрастният мъж. - Гледай, колко магазини. Едно време само една хлебарница имаше ето тук, бръснарница, ето там и толкоз.
-Е, тате! -отговори Румяна. -То, наистина е хубав, но гледай, все аптеки, офиси за заеми и кафета. Като казах кафета, ето тук, наблизо има едно като ресторантче. Дванадесет часа е, нека да обядваме там. Това ни е изненадата. Кой знае кога ще дойдете пак на гости, поне да си изкарате с мама добре.
Минаха през площада. Докато вървяха, Васил мълчеше. Детето гледаше множеството гълъби, които дори не летяха, а се движеха в кръг. Някои от тях бяха накацали по чешмичките, а другите на земята. Момчето се мъчеше да ги заобикаля, да не ги плаши, но силната ръка на майка му го теглеше напред и птиците бързо се преместваха и правеха път. Румяна спря, погледна баща си и каза:
-Ето и ресторанта. Малък е, но уютен. Къде искате да седнем, вътре или навън?
-Нека навън, какво ще кажеш Мишо?- попита възрастният мъж. - нищо не казваш, уж не си мъж под чехъл.
Михаил се засмя и отговори:
-Да, навън, не е студено.
Влязоха през малка изписана дървена врата и се запътиха към една от масите. Веднага след тях, сервитьорка с меню в ръка, поздрави и се оттегли дискретно настрани.Румяна взе менюто и поръча за себе си. Огледа своите близки хора и каза:
-Кой каквото иска да поръчва, не се притеснявайте!
След малко на масата бяха сервирани няколко порции с месо и картофи, безалкохолни, две бири и хляб. Румяна говореше с родителите си за неща, които се бяха случили на село. Разказваше им за живота в града. Михаил се включваше в разговора с по няколко думи и съсредоточено се хранеше. Детето бодваше с вилицата по картофите, лапваше един по един. Вземаше филийка хляб. Отупваше парче от нея и го стриваше под масата, докато се получеха трохи.Оглеждаше се и когато видеше, че никой не го гледа, пускаше трохите по земята. Три гълъба си устройваха обяд до детските крака. Васил се стресна, когато майка му каза:
-Хайде, Васко, яж де! Не, така! Не с ръка! Нали те учих, как да използваш и нож и вилица? Вилицата в лявата ръка, ножа в дясната и не се натиска. Леко!
Детето се притесни. Лицето му почервеня и ръцете му се сковаха. Румяна се обърна към баща си и каза:
-Виж го, голям е вече, не ще да се учи и това е. Няма маниери. Утре ще идат някъде ще се излага. 
Възрастният мъж, който слушаше внимателно всичките думи на дъщеря си, погледна към съпругата си. Все салфетка, избърса устните си. Сложи ръцете си на масата. По време на обяда, той наблюдаваше и своя внук. Незабележимо, дискретно. Възхищаваше се на енергията, която кипеше в детските очи. Отиде до Васил и сложи ръка на рамото му. Обърна се към дъщеря си и каза:
-Руми, малко е детето още за да е с изискано поведение. Живота ще го научи как да се държи по ресторанти. Нека сега да се храни както му е удобно. Ръчичките му не са свикнали на тежкото, лицеприятно хранене. Етикетът се учи. Но искам да ти кажа, че Васко притежава маниерите, които самият Господ използва. Аз видях и в апартамента и тук, как детето физически е с нас, но очичките му са все наоколо. Там, където има гълъби или куче, или котка. Видях го, как ги храни скришом от нас. Много е малък, за да се скрие успешно от очите на дядо си. Да нахраниш беззащитно същество, независимо, животно или човек, да го стоплиш, да му дадеш път да мине или дори да направиш възможното да не го стреснеш и уплашиш, това са маниерите на Господ. И ако човек ги усвои и научи като дете, тогава всичко друго остава на заден план. И теб трудно те научихме да се храниш културно, та ти изобщо даже не искаше да ядеш.
Румяна наведе глава. Гледаше към бялата покривка на масата. Погледна към майка си, сякаш да срещне подкрепа в майчините очи. Обърна се и към мъжа си, който едва прикриваше усмивката си, но не се сдържа и избухна в силен смях, който зарази всички около масата.
Обядът продължи в добро настроение. Минали случки, бъдещи планове, мечтата за спокойствие на млади и стари, бяха част от нещата, за които те си говореха. Васил се помъчи да докаже, че може да се справи с ножа и вилицата, но не успя и ги остави настрана. Окрилен от доброто настроение на всички, той се хранеше спокойно.
Без да се притеснява, че някой можеше да му се скара.
Защото беше сигурен в своите маниери.
Маниери, които трудно се учеха, но бяха важни.
Да си добър, всеотдаен и състрадателен.
Маниерите на Господ.

Явор Перфанов
03.11.2018
Г.Оряховица

:)