Пристигнах с колата си в съботния следобед на любимият ми плаж Луца, в малко градче на около 30-35 километра от Атина. Имах тук позната ли, бивша приятелка ли, работеше в една таверна, ще й се обадя, че колата ще е на паркинга им.

Мария, дребничко момиче, лъчезарно, усмихнато. Какво не хареса в мен преди време не знам , тръгна си изведнъж и доста време не се обаждаше по мобилния.

Наистина се зарадва на срещата ни

- Как така, как се сети за мен, трябва да обърна нещо. Глупавата аз изплаших се от тебе и избягах - изрече тя с насмешка, прегърна ме през кръста и търкаше нежно глава в плещите ми

- Вярно, от какво се уплаши тогава, скочи и побягна към квартирата си, звъних няколко пъти по мобилния, но ти така и  не се обади - говорех и галех косата й

- Даа, изплаших се, такъв едър мъж, ще мога ли да,... няма ли да...Колко съм била глупава - и удряше нежно с юмручета по плещите ми - И  да съжалявам вече е късно, поне да бяхме опитали после

- Мария, направо на задачата. Подготвяме се с една госпожица от Исландия за есенният маратон, мога ли да оставя колата си тук. Ще дойдем от Атина с велосипеди, а ще се върнем с колата

- Разбира се, че може паркирай ето тук да ми е под око. А сега  ще ми се наведеш ли малко или ще ме повдигнеш да те целуна - насмешливо попита тя

Наведох се, повдигнах я като перце и се зацелувахме напук на любопитните погледи .

           Тръгнахме с велосипедите, само раничко сутрин няма трафик, гърците още  спяха, уморени от нощните таверни, бозуки, партита.

Карахме с умерено темпо един до друг. Колоездачната тренировка се хареса на Каралайн. На опустелия паркинг натоварих колелата на багажника и поехме обратно.

- Можем да пробягаме това разстояние, ще дойдем с автобуса до Луца, а бягайки ще се върнем. Имаме и още две предизвикателства, едното с велосипедите да караме по маршрута Маратон-Атина,

а другото, да участваме в самият маратон

Каралайнме гледаше, слушаше внимателно, кимаше с глава одобрително, потъркваше с пръсти очи и слепоочия. Наистина предизвикателство пред нея

Седмица преди датата записах ни за участие, платих таксата, дадоха ни стартови номера.

Миналата година участието ми бе на висота, поне така си го самоокачествих, класирах се седми в масовият старт , в предходните години завършвах все в тридесетсятката.

Тази година хвърлих по-вече сили, избрах нова тактика на бягане, дали ще се добера до челната тройка, ако това стане колко му е да си направя корона от маслинови клонки в къщи, е и селфи

разбира се. Тактиката, леко отскубване след старта от основната група, след Герака от подкрепителния пункт мога да взема вода, седем глътки в движение,...умерено темпо до Катехаки, и от там 3-4 хуляди метра до Мраморният стадион.

            Очакваният ноемврийски ден дойде. Свежо , прохладно и слънчево утро.

Тълпата участници беше далеч от стартовата линия. Промъкнахме се с Каралайн напред.

Последни указания и приготовления за професионалните бегачи . Лъщяха на сутрешното слънце, по 4-5 бегача от Кения, Етиопия,безспорни фаворити в бягането, представители на други държави.

От близо изглеждат още по-слаби, като подвижни скелети, тъпчеха на място, подскачаха, не толкова от предстартова треска, колкото да запазят топлината и еластичността на мускулите си.

Глас по мегафона ги призова към стартовата линия. Служител провери подреждането им и някой да не е престъпил стартовата линия.

Тишина. Стартовият пистолет гръмна и даде началото на 42 километра 195 метра за професионалните състезатели мъже.

От женската палатка взеха да излизат състезателките маратонци жени. Същински газели, стъпили здраво на жилавите си крака. Усмихваха се свойски на публиката, ръкомахаха за поздрав, все едно виждат познати.И тук се открояваха групичките бегачки от Кения, Етиопия . Няколко британки извиваха ръце, все едно с ръце си припомняха трасето.Професия маратонка, не бегачки по маратонските дистанции по-скоро.

Последва подреждане зад стартовата линия, преглед, гърмеж на стартовият пистолет и газелите се понесоха по трасето ...

             Отново перфектна организация. Мегафонът приканваше участниците в масовия старт да поставят личния си багаж в контейнерите по номера. Останахме само по спортни екипи и закарфичени номера с надпис '' Международен есенен Атински маратон '' и номерът с големи цифри на участника. Подредихме се с Каралайн в първия стартов блок.

Гласът по мегафона отново бърбореше нещо на фръцки, англиски и френски езици.

Такаа, беговата ми стратегия, откъсвам се след 3-4 километра напред, после...

Дланта на Каралайн здраво стискаше моята.

Забравих я . Гледаше ме с уплашени очи, сякаш питаше '' ще ме оставиш ли сама, ще издържа ли''

По дяволите. Защо два месеца й давах някаква надежда да участваме, а сега изведнъж...

Да я изоставя ли и да следвам целта си, ами ако по трасето има нужда от мен, ами ако участниците масовисти са по-силни от мен, ако тактиката ми не проработи, ако...

- Не се безпокой, бягаме един до друг, ще внимаваш да не настъпиш някого пред теб, или да те застъпят отзад. Ще започнем с по-бързо темпо, за да се отскубнем 10-15 метра от голямата група, после е лесно - шепнех в ухото й

И сега аз стисках силно ръката й, сякаш да й вдъхна кураж.

Не знам точната организация на масовия старт, освен че сме разделени на блокове и ги пускат през 45 минути, зад нас жече бяха опънали ограничителното въже, а пред нас бяха 42195 метра.

Служител мина да провери дали сме зад чертата, чувстваш се наистина като състезател.

Кратка тишина и изстрел на стартовият пистолет.

Тръгнахме.

Изглежда и други имаха подобна тактика, групичка от 30-40 човека се откъснахме от масовата група. От едната ми страна Каралайн, от другата шестима мъже в комуфлажна униформа, препасани с нещо като полички от ивици кожа, маратонките им привързани с шнурове до коленете, а вместо бейзболни шапки бяха с картонени златисто боядисани шлемове, само дето нямаха в ръцете си истински копия или мечове, а отново комуфлажни . Истински воини, потомци на онзи войник Фидипид, известил победата над Персийската войска в Маратонската битка.

Пред нас участник намали темпото си, пречеше ни, придърпах Каралайн за лакета и го задминахме с бързи крачки. Около 10-12 километра след старта групичката ни чувствително се бе откъснала.

Бягах вече с темпото на Каралайн. Започнаха първите височинки по трасето.

Намалихме още темпото, страхът в очите на Каралайн издайнически си личеше.

- Спокойно, имаме още около 20 километра, ще успеем, няма от какво да те е страх. Спокойно, не мисли за краката си и за неуспеха,... дишай, не задържай въздуха - давах наставления

Няколко участнички ни изпревариха, по стойките им си личеше, че са бегачки.Бягаха точно по синята линия маркираща трасето и една зад друга, предната отстъпи в страни, втората заема мястото на водач, а отстъпилата се нарежда последна в групичката им. Така се бяга в екип винаги имаш водач, определящ темпото на бягане.

А километрите се нижеха. Погледнах светещата указателна табелка 9500 метра, ориентирах се бързо по сградите доста преди Катехаки сме.

Каралайн вече не бягаше а куцукаше, наведе се да си поеме дъх, притиска с ръце гърдите, корема си. Изпреварват ни отляво, отдясно, никой не обръща внимание, че вече я придържам през кръста и едва ли не я побутвам отпреде си

- Питер, остави ме, бягай напред, ще ги догониш,.. аз все някак и някога ще дойда до финала - несвързано говореше тя - Аз се провалих отново...Върви, бягай напред,..остави ме

Най-лесното оправдание после за мен, ти пожела да те оставя сама, нямаш право да ме съдиш.

Какво мога да направя за тези по-малко от 9500 метра, нищо. Трябва да съм птица за да прелетя над всички, даже и да съм, как да я оставя, аз бях виновният да се включи в маратона, аз й дадох надеждата, че ще успее.

Както казваше вуйчо '' Не е важно класирането, медалите, а участието ''

- Облегни се на ръката ми - казах твърдо - И само мести краката си, ще те нося на ръце ако трябва.

Не се предавай, ето пункта за вода, присегни се и вземи едно шишенце и отпий малко, след десетина крачки отново отпий

От яд вече гледах премрежено как ни изпреварваха.

Едва се тътрим, все така съм я прихванал, вероятно ще кандидатствам за наградата за спортсментство, усмихвах се над щуравите си помисли.

След десетина минути изтопуркахме по подиума, бягането ни вече бе преминало в бързо ходене.

Отново ни изпреварват, последни 195 метра...

Пресякохме фотофиниша. Медицински екип се спусна към нас, сложиха й кислородна маска и да полегне на тревата. След малко се нормализира и се усмихна виновно.

           Все пак успяхме да завършим, стискахме в ръце сертификата за успешен  финал на тазгодишното маратонско бягане.

.........следва