-Марги! Марги, отвори!         

Поредната серия от дълго звънене, докато звънецът се задъха, след което започва упорито тропане.

Бавно дотътрям чехли до вратата.

-Тони,  моля те... Добре съм. Само че искам да съм сама.

-А, не си познала! Ще блъскам и ще звъня, докато на съседите ти им писне и някой се принуди да разбие вратата. Марги, пусни ме. Моля ти се! Искам само да те видя и веднага си тръгвам, обещавам.

Предавам се. Не искам утре за четвърти пореден ден да изтърпя изтезанията над звънеца. Отварям. Тони ахва и очите и се наливат.

-Благодаря, знам, че изглеждам великолепно – промърморвам аз и махвайки с ръка я каня вътре. Без да я дочакам да се събуе, се помъквам към кухнята, за да си налея кафе – основният ми хранителен продукт тези дни. Преди да успея да си сложа захар, Тони грабва чашата и я изсипва в мивката.

-Я се стегни! Знаеш ли на какво си заприличала? Станала си почти зелена...откога не си се хранила?

-Страшна досадница си – пъшкам уморено и дори не се ядосвам.  – Защо не ме оставиш на мира?

-Да те оставя? Как ли пък не. Сега ще отидеш в банята, за да вземеш един хубав топъл душ, а после лично ще броя колко залъка ще изядеш.

Нямам сила да протестирам. Всъщност, нямам сили за нищо. От миналата седмица след разговора с директорката не мога дори да се понасям. Инцидентът с Гошко тежи на съвестта ми – първите 1-2 нощи спях неспокойно и непрекъснато се будех от гледката на падащото пред очите ми дете.. Сега вината е изяла съня ми до троха. Не съм спала от 32 часа. Опитвах се да стискам очи в тъмното, но виждах дяволитата усмивка на момченцето, крачето, което инатливо тропа, езичето, изплезено, когато мисли,че не го виждам...Включвах лампата и се опитвах да чета, но думите се превръщаха просто в поредица от букви, които не ми говореха нищо. Не успяваха да надвикат кънтящия в главата ми глас:

-Мястото ти изобщо не е при децата...изобщо не е при децата...

Същото, макар и с други думи, ми казва и директорката в следобеда на злополучния ден.

-Иванова, искам обяснение за това, което се случи.

Разказвам, докато треперещите ми ръце въртят химикала.

-Виж сега, моето момиче. На всеки му се случва да сгреши. Лошото е, когато грешките застрашават живота и здравето на дете. Когато започна работа тук –толкова млада и неопитна, тоест... хм... дори без личен опит в отглеждането на деца, осъзнаваше ли каква отговорност поемаш?

-Какво се опитвате да ми вмените, г-жо директор? Че инцидентът  стана по вина на некомпетентността ми или заради личния ми живот?

-Иванова, случи ли се подобно нещо, трябва да се потърси причината..

-Искате да кажете –непременно да се намери виновник. Няма да се съглася, че случката има нещо общо с това, че нямам деца. Сама казахте – на всеки може да се случи. Когато преди години при Вас самата едно детенце си е пукнало главата, сте била майка и учителка с 10 години стаж.

Лицето на шефката заприличва на огромна презряла ягода.

-Слушай, на твое място бих съсредоточила вниманието си върху собствените постъпки. И върху все по-арогантното поведение, което демонстрираш пред по-възрастните колежки. На какво отгоре това самочувствие? Те имат повече стаж от теб.

-И това е единствената им заслуга. Непрекъснато натякват как са работили едно време. Само че защо не работят така и сега? И в какво се изразява арогантното ми поведение? В това, че съм равнопоставена с тях и използвам правото си на глас и мнение?

-Иванова!!! Вярно е, че имаш право на глас, но злоупотребяваш с него. Коя си ти, за да даваш оценка на работата им?

-Щом те непрекъснато ме критикуват, защо и  аз да не ги оценям?Или дългият стаж им дава правомощия да гледат  на работата си през пръсти? Георгиева шие гоблени,докато децата спят или играят. Александрова оставя децата на лелята следобяд и отива на покупки по магазините. А собствената ми колежка оставя децата да се катерят като лемури по шкафовете и да се впускат в щура гоненица около масите, докато надават бойните викове на апахите. Знаете ли какво се чува, ако застанете под прозорците на занималнята? После, когато изпращам децата, се чудя как да обяснявам появата на синини и цицини, защото тя дори не е сметнала за нужно да ме информира дали някой е пострадал. Всички тези неща Вие, г-жо директор, ги знаете, но си затваряте очите в името на дългото приятелство между колежки. Не мисля, че аз досега съм си позволявала да проявя подобна безотговорност и се отнасям съвестно към задълженията си. Е, вярно е, нямам дарбата на другите учителки да изпросвам дарения, но такива неща просто не мога да правя. Съжалявам за инцидента... Само че той не стана поради това, че не си върша работата.

-Е, добре.  Виждам, че си възприела тактиката „нападението е най-добрата защита”. За да проумееш, че съм толерантна към всички от моя персонал, включително и към теб, сега ще те пусна в отпуск за една седмица. Хем да се възстановиш, хем да стопирам разгласяването на случая, пък и да уредя родителите на Георги да не повдигат обвинение. Но нали знаеш – ако решат да го направят...

-Ще поема вината си, в случай, че се докаже. – казвам със сковани челюсти, опитвайки се да се овладея. Изведнъж така ми прималява от страх, че имам нужда да седна. Чак няколко часа след това осъзнавам как всъщност завършва разговора с директорката –с не особено обнадеждаващо обещание:

-Имай предвид, че за следващото ти провинение няма да си затворя очите. Дано не се случва. Случи ли се – ще очаквам молбата ти за напускане.

Оттогава не мога да спя, не мога да ям, не мога да спра да плача. Мисълта, че мога да се озова в съда, че ще остана без работа, е съсипваща.Чувствам се смазана, жалка и сама... Толкова сама както никога досега в баналния ми, сив почти 30-годишен живот. Боже мой, половината ти живот мина, Маргарито, а досега не си направила нищо свястно...дори не успя да откриеш на чие рамо да поплачеш, когато ти се наложи. Но пък... я си спомни кога за последно си успяла дори да плачеш?

Звъни се. Обзема ме някакво озлобление.Какво си мисли Тони – добре че съм аз          ,добрата самарянка, иначе тази глупачка ще пукне от глад и самота и дори няма кой да разбере, че е умряла. Отварям вратата със замах:

-Слушай какво...

И думите ми замръзват.

-Слушам те много внимателно. – казва Джон Доу, д-р Александър Димитров. – Затова съм дошъл- за да ми обясниш.

Мълча и го гледам без да мигам. Наум отправям горещи благодарности на Тони – нейна е заслугата да придобия нормален човешки облик. Не искам да мисля на какъв трол бях заприличала с посивялото си лице, треперещи пръсти и неизмита коса.

-Какво искаш да ти обясня?

-Ти не си майката на момченцето със счупения крак, а неговата учителка от детската градина.

-Да.

-И не си омъжена.

-Не съм.

-И нямаш деца?

-Никакви.

Той ме гледа няколко секунди, по лицето му бавно се разлива широка сияеща усмивка. И изведнъж се озовавам заключена в ръцете му под обстрела на бързи парещи целувки по цялото ми лице. Господи, не сънувам, нали?... Ще умра, ако се събудя точно сега!

-Днес при мен дойдоха бащата на детето и някаква непозната жена, която се опита да ме учи как да си върша работата – заобяснява бързо той, без да ме пуска. – Попитах я каква се пада на Гошко, а когато получих отговор, взех да споря, че не е вярно. И щом бащата ми обясни, че в онзи ден с него не е била съпругата му, а г-ца Иванова, едва се сдържах да не го разцелувам. Взех адреса ти от ресторанта и дойдох направо тук. Не можах да се сдържа и те награбих... извинявай. Само че ако знаеш от колко време мечтая да го направя...

Потънала съм в кадифето на тъмните му очи и главата ми се върти от празнотата, ширнала се в нея. Не мога да мисля...не мога да говоря...

Изражението му се сменя – като на дете, което е разбрало, че дядо Коледа е объркал подаръците и красивият голям  пакет не е за него.

-Май направих грешка. Извинявай. Нямах търпение да ти кажа, че съм влюбен в теб.

Въздиша.

-Добре де... довиждане.

Отстъпва 2-3 крачки, все така вторачен в мен. Успявам да реагирам навреме – преди да се обърне към стълбището, вече съм се метнала на врата му, вплела пръсти в чупливата му коса с цвят на тъмен боров мед. Атаката за миг го стъписва, после ръцете му бавно се обвиват около кръста ми.

... И се разпадам на милиони парченца...

Седим един до друг в близкото до блока кафене, плътно притиснати, ръцете му си играят с косите ми, а аз притискам бузата си в ръкава му и усещам силните му мускули под него. Разпитваме се жадно за най-важните неща: ”Обичаш ли стара музика?... И аз...” „Много мразя грах... И аз...” Оказва се, че и двамата обичаме едни и същи изпълнинели, едни и същи филми, предпочитаме едни и същи автори. Мразим лука, сивия цвят, сръбската музика, есенните дъждове, тълпите от хора...

-Знаеш ли какво си мисля сега? – шепнат устните му до ухото ми. – Колко време съм изгубил, докато мислех, че си омъжена. Идвах всеки ден в ресторанта само да те видя. Ти все говореше за някакви деца и аз реших, че са твоите.

Засмивам се. В известен смисъл е имал право.

-Бил съм голям глупак. Защо не разпитах, защо не се престраших да говоря с теб... В онази вечер, когато те изпратих, толкова съжалявах, че мълчах като риба.

-Е, и аз не бях от най-приказливите.

-Ти имаш оправдание – нали беше „омъжена”.

Взел лицето ми в длани, Александър дълго ме гледа в очите.

-Вече няма да те изгубя. Аз съм Рак, няма да те пусна. Знаеш ли от колко време съм сам... и те търся? Няма да позволя да избягаш от мен.

-Обещаваш ли? –мълвя, задавена от плач.

... Дълго го наблюдавам, докато спи. Изучавам смръщените му вежди, бенката на ухото, челюстите, които неспокойно се движат, сякаш  дъвчат нещо...Широки гърди с тъмноруси косъмчета, едри рамене, големи ръце с дълги пръсти...пръсти на лекар-внимателни, нежни /неволно почервенявам /. Коремът не е на плочки като на страхотните мачовци от списанията, но все пак е стегнат. В долната му част светлее белег от операция, отново рехава туфа от меки тъмнозлатни косъмчета, която се губи някъде под завивката...

-По-надолу ще гледаш ли? –стресва ме закачливия му глас.

-Не спиш ли?  -опитвам се да не ми личи колко съм засрамена.

-Човек не може да спи, когато го разглеждат с лупа. – обвива ръце около раменете ми и ме притиска към топлите си гърди. – Е, какво показа прегледа?

-Че пациентът е в отлично състояние.

-Неее, грешите, докторке. Пациентът е много, много зле. Пулс над нормата, сърцебиене, заекване, изпотяване, логически несвързани мисли... Накратко казано –влюбен и оглупял като мартенско магаре. – смее се. – И на всичкото отгоре го е срам да каже, че е гладен като вълк.

-Тъкмо сега е момента да демонстрирам невероятните си умения да отварям консерви.

Облечена с широката тениска, която ползвам за пижама, внимателно бъркам с лъжица готовия сос в тенджерката, докато спагетите врят на съседния котлон. Обвил ръце около кръста ми, Алекс наблюдава движенията ми.

-Какво ме гледаш? Страхотна домакиня съм, няма що... Не съм мома, която да заведеш на майка си.

-Знаеш ли, аз пък точно това възнамерявам да направя. – заявява той, обръща ме към себе си и повдига лицето ми към своето. – Още утре.

-Алекс, плашиш ме.

-Защо?

-Рано е. Запознахме се едва преди седмица.

-Не е вярно. Познаваме се от два месеца, само че се гледахме отдалеч. Не мисля, че имаме повече време за губене. На 33 съм, Марги. Какво още да чакам?

-Ти...ти сериозно ли?

-Абсолютно сериозно. Утре ще се пренесеш у дома, а аз ще поканя майка ми да дойде, за да се запознаете.

Изпадам в паника като посетител на лунапарк, качил се за първи път на скоростно влакче.

-Алекс, правим грешка.

-А ако не опитаме, как ще знаем грешка ли е или не? Ами ако е грешка, че не живеем заедно?

По страните ми бавно тече гореща влага. Все по-ясно осъзнавам, че тези думи, точно този момент променя целия ми живот. Край на безсънните разговори  с луната, на среднощните повторения на глупави филми, на полуготовата храна за един човек... Господи, вече няма да съм сама!

-Нека поне да опитаме, моето момиче. Ако и с теб не се получи, няма да се получи никога повече. Чувствам го. От глупост оставих една любов да си отиде. Не искам да се случва пак.

Не мога да спра да плача... и не искам. Не съм вярвала досега на глупавите романчета, но било истинско щастие да плачеш, защитена от силната крепостна стена на две мъжки ръце около тялото ти.

-И не искам още отсега да се проявявам като съпруг-гадняр, обаче манджата ти загоря.

И наистина, мирише на изгорели домати – най-сладкият аромат, който съм подушвала някога.

-Виждаш ли каква жена ще си вземеш? – въздъхвам не без срам. – Ще те умори от глад.

Той се смее.

-Не се притеснявай. Майка ми е превъзходна готвачка, ще те научи. А, между другото, ти е колежка. Децата ни ще имат отлично възпитание.

Изключва котлоните и ме мята на рамо като агне.

-И предлагам да се заемем с точка първа от възпитанието – за да възпиташ едно дете, трябва първо да го направиш, нали?