Ръката ми потрепна. Тялото ми се втресе от потока студ, минал през него и вратът ми се изви, опитвайки се да разчупи празното ми зяпане в нищото на пода. Зяпам към него вече минута и двадесет и шест секунди. В стомаха ми имаше празно усещане за гадене, подпомагано от мислите ми. Вкус на метал обикаляше устата ми и засилваше нежеланието ми да продължа със същата рутина. Буталата на сърцето ми отмерваха оборотите на кръвообращението ми и пращяха с принудена бързина. Плоскостите, придържащи частите на тази забързана система, се стегнаха от топлината, излъчена така рязко от нея. Електрически импулс, изпуснат от мъничка батерийка, ме накара да мигна, но това не попречи на тихото ми изследване на празното пространство около подредбата на плочките.
Една система възобнови движението си в мен и с разширяване прие дълбок дъх въздух и след като изпълни всичкото ù отредено място, го изпусна под формата на въглероден диоксид, замаскиран като въздишка. Минута и тридесет и две секунди. Вътрешното гор ...