Всяка сутрин се будеше с желание. Отваряше очи, усмихваше се на утрото, което галеше нежно страните му през малкото таванско прозорче и слагаше маската на лицето си. Тя бе най-ценното му притежание. Без нея хората щяха да видят истинското му лице и да бягат от него. Сега поне всички го отминаваха - никой не го забелязваше, сякаш беше невидим, сякаш не съществуваше. Но поне нямаше крясъци.

Всеки ден се разхождаше по смълчаните улици в търсене на искрата. На онова чувство, онзи плам, който да му върне живота.

И всеки ден се прибираше вкъщи... самотен. И продължаваше да вярва, продължаваше да търси. А пламъкът все не го спохождаше.

Пречупен през призмата на старо огледало, животът му се рисуваше. Преследваше сенките на бъдещите хора. Затръшнал вратата с реалността, той живееше в собствена картина. И дните препъваха се един през друг кой да го прекърши пръв. Защото духът му бе млад, а сърцето - пъстро.

Една вечер се прибра по тъмно. Беше обикалял в дъжда, от косата и дрипите му капеше вода. Съблече се и седна до таванското прозорче. Звездите осветиха лицето му. Целият сияеше. Затвори очи и пред него се извиха картини чудни, сякаш живи. Протегна ръка и усети целувката на вятъра. Чу тихия смях на слънчевото утро. Засмя се. Отвори очи и отново бе жив. Затвори ги. Танцува с вълните, които шумно запяваха името му. В ритъма на морска пяна пусна косите си да кокетничат с чайките. Целува страстно мидите с пясъчни устни и копня от любовта им да получи перла. Беше го открил.

Хвана лист и започна да пише. А после втори, трети. Но всички падаха смачкани на пода. Мислите му се давеха в есенните капки дъжд.

Свършиха листите. Свърши мастилото. Чувстваше се изцеден. Не можеше да го опише. А трябваше. Иначе нямаше смисъл.

За миг усети как се унася.

- Ще си легна - рече си, - само за минута.

Дъждът закапа по-силно по катранената нива. Гарваните подхванаха песен. Брезите закършиха клони в тягостно мълчание.

Свещта на живота му изгасна.

Маската беше паднала.

А на пода лежеше ангел...