Имам си мечта. Малка и скромна е, като моя свят. В нея няма пудра, няма и лукс. Но вече е дълголетница и заприлича по-скоро на химера. Не я споделям, тайна е. Топли сърцето ми от заплата до заплата и обира паяжините от празните кътчета на душата ми.
Ето, днес взимам възнаграждението си и тя отново разцъфтява. Прибирам банкнотите в оръфаното си портмоне, а лицето ми сияе. За днес свърших работа, но посядам на стола в офиса, а мислите ми вече са в къщи. Изпъвам се на дивана, а до мен чаша ухаен билков чай. Слънцето наднича през тънките пердета на прозореца. Може би си пускам тиха, нежна музика- Лара Фабиан, „Adagio“. Или не, по-скоро тишина, нарушавана единствено от тиктакането на часовника. Тишина и тя- нова, лъскава, неразтваряна- моята книга, моята тайна мечта. Нова книга, само моя, неразлиствана, нечетена, миришеща още на мастило. Нова и неопозната, като първата любов. Тя не принадлежи на приятел, тя не е с леко огънати корици, тя не е заета от библиотеката, в нея няма десетки отпеча ...