Двамата служители на БДЖ се канеха да се приберат поне за малко на топло в служебното помещение отстрани на чакалнята. Там не беше кой знае какво. Миришеше на храна и застояло, но поне беше топло. Щяха да си направят и чай, за да се сгреят преди да продължат работния си ден.

Влакът за Варна щеше да потегли всеки момент, когато покрай тях премина жена на средна възраст с разкопчано зелено палто. Личеше си, че тази сутрин беше бързала. Кестенявата ѝ коса, по която вече издайнически личаха посребрени кичури, се развяваше от ледения вятър. Преди да се качи в крайния вагон, до който те стояха и си приказваха, тя погледна отново табелата, за да се увери, че не е сбъркала. После енергично се присегна и се качи в последното купе, през прозореца на което ги гледаше с празен поглед мъж около тридесетте, който обаче изглеждаше поне с двадесет години по-стар.

Нещо падна от джоба на жената, но тя така и не разбра, улисана в надпреварата с времето.

- Виж бе. - каза по-младият от двамата ревизор-вагони с брадата. - Тая жена си изпусна нещо.

Направи две-три крачки и видя на перона класьор за документи от изкуствена кожа с изтъркан златен надпис BG. Вдигна го и го отвори. От вътре надничаше лична карта, банкова дебитна карта и петдесет лева, сгънати на четири. Младият мъж веднага направи знак на кондуктора, който се канеше да даде сигнал за тръгване към машиниста. Качи се във вагона и влезе в купето, което беше почти до самата врата за слизане.

- Госпожа, такова...ъъъ...изпуснахте си документите. - каза той и подаде класьора на Димитрова. Жената го погледна изненадано. Миг по-късно смущението ѝ отстъпи място на признателността ѝ. Тя благодари на служителя на БДЖ няколко пъти и се просълзи. Това го накара да се почувства неловко и той побърза да слезе засрамен. После кондукторът даде сигнал и влакът потегли.

- Значи все пак и въпреки всичко има добри хора! - възкликна наум Димитрова без да осъзнава, че изрича и на глас тези думи. Евентуалната загуба на петдесетте лева, които тя беше приготвила, за да плати членския внос в учителския синдикат за няколко месеца, щеше да е по-малкият проблем. По-сложно щеше да стане, ако беше изгубила личната си карта и дебитната карта, с която получаваше заплатата си от банката. Изпадна в ужас само като си представи. Тичане по гишета, разправии, бюрокрация. Пълен кошмар.

Почувства се така сякаш след много години упорит труд беше изкачила върха на планината на своето педагогическо майсторство, защото току-що бе получила потвърждение, че никога не трябва да губи вярата си в хората. Че трябва, че е длъжна, да продължи да се опитва да ги възпитава в същото в своите часове. Може би така се е почувствал Вилхелм Рьонтген, когато е открил електромагнитните лъчи и доказал, че е прав.

Лицето ѝ се озари от човеколюбие, а сърцето ѝ преливаше от умиление и хуманизъм. Искаше ѝ се да извърши някакъв огромен подвиг в името на човечеството, някаква голяма добрина, за да предаде нататък тази, която беше получила преди малко. Вярваше в това и от години го правеше. Спомни си, че дори вчера стори същото. Даде едно левче на първия бездомник, когото видя, защото час по-рано някой беше забравил да си вземе рестото от уличната кафемашина, от която тя си пусна дълго кафе със сметана.

Идеше ѝ да се покаже през прозореца на купето и да изкрещи срещу вятъра:

- Вярвам в доброто у хората и ги обичам! Чувате ли ме?!

Вместо това се усмихна широко на своя спътник и проговори:

- Каква чудесна сутрин! Не мислите ли?

Веднага, след като го каза, Димитрова съжали и се почувства изненадана от самата себе си. Не беше характерно за нея да е толкова смела и общителна с непознати хора, още повече с мъж. Той я погледна с празен поглед, направи опит да се усмихне и вяло каза:

- Да, може би.

Димитрова се вгледа по-внимателно в него. Забеляза, че небръснатото му лицето е посърнало, а под кафевите му тъжни очи има големи тъмни кръгове. Личеше си, че някаква голяма беда е преминала като валяк през душата му и е прегазила всичко по пътя си. Дрехите му бяха измачкани, а туристическите обувки, с които беше обут, не бяха почиствани кой знае от кога.

- Добре ли сте? - попита тя.

Мъжът се помъчи да отговори, но вместо това преглътна трудно малко парче от болката, която таеше у себе си. Събра все пак сили и промълви:

- Реших, че днес всичко ще свърши.

Тя го погледна въпросително, а той изведнъж, за две-три минути, ѝ разказа всичко, което го беше сполетяло. Всичко, което нямаше намерение да преживее, защото се беше предал. Може би точно, защото не познаваше тази жена му беше по-лесно да сподели с нея. Може би по този начин искаше да смъкне от плещите си част от огромната отговорност на своето страшно решение, което така и не изрече на глас пред нея, но тя разбра всичко.

Очите ѝ се наляха със сълзи, но се овладя.

Само усети как настръхва. Сякаш беше попаднала в някаква странна ледена прегръдка, която я стискаше все по-силно и по-силно. Искаше да каже нещо, но не можеше.

- Вие...Вие трябва... - започна Димитрова и спря. Мълчанието заключи устните ѝ. Чудеше се какво да каже на този човек, който беше готов да се откаже от най-ценното и единствено нещо, което беше получил даром – живота си.

Видя как плахото зимно слънце огрява мръсния прозорец на купето. Беше като някакво странно предзнаменование, като знак, даден свише. Димитрова се опомни. Самообладанието ѝ, което до този момент се разхождаше някъде навън по коридора, се върна обратно при нея. Само след няколко минути тя трябваше да слезе, защото наближаваше нейната гара. Трябваше да направи нещо. Да вземе някакво решение. Но какво?

В този момент вратата на купето се отвори. Първото, което двамата пътници видяха, беше големият корем на кондуктора - нисък червендалест шишко, който все още не се беше събудил напълно, а от джоба му стърчеше кроасан с шоколад. Явно не беше успял и да закуси.

- Карти и билети за проверка! - обяви той целта на своето посещение. Мъжът го погледна с безразличие, извади билета си и му го подаде.

Кондукторът го провери и каза:

- Вие сте последна гара. Можете спокойно да подремнете няколко часа, докато стигнем морето.

След това се обърна към Димитрова. Тя се засуети за миг, но извади класьора от изкуствена кожа с надпис BG, който преди малко почти беше загубила. Отвори го и с два пръста измъкна сгънатата на четири банкнота от петдесет лева.

- Моля Ви, - каза тя на кондуктора - искам да доплатя билет до Варна.

Шишкото извади кочан хартиени квитанции с индиго и пластмасов прозрачен химикал с мастило, което беше почти накрая на силите си. Написа билета и ѝ го връчи. Взе петдесетте лева, върна ресто и пожела „Приятно пътуване!“. Обърна се и излезе без да затвори вратата на купето.

Димитрова се пресегна и дръпна докрая плъзгащата се врата, която малко заяждаше. Извади телефона си и набра номера на заместник-директорката в нейното училище. Последва сигнал "Свободно", а след него още един. На третия път някой вдигна и се чу женски глас:

- Димитрова, здравей! Добро утро! Какво има? Всичко наред ли е?

- Здравей, Ленче! - отговори Димитрова. - Добре съм. Всичко е наред. Просто днес и утре трябва да отсъствам.

- Малко късно ми се обаждаш. - възнегодува заместник-директорката. Помисли малко и добави - Хубаво де. Ще видя кой ще те замести днес, пък за утре ще му мислим.

- Съжалявам, Ленче! - оправда се Димитрова. - Налага се. Като се видим, ще ти обясня. Пък вие вижте там, направете с Мими каквото е необходимо. Пуснете ми два дни неплатен. Благодаря ти! Дочуване!

Мъжът я гледаше смаян. В погледа му сега се четеше любопитство. Може би си мислеше, че жената срещу него не е с всичкия си.

Тя също си го помисли, но му се усмихна и заяви бодро:

- Сетих се, че имам състудентка във Вашия град. Не сме се виждали от университета. А и никога не съм виждала морето през зимата. Трябва да поправя този пропуск.

След това свали зеленото си зимно палто, окачи го внимателно на закачалката над главата си и се настани удобно на седалката срещу спътника си. Очакваха ги няколко часа път заедно.

                                                                               К Р А Й