Медицинариумът: любителски роман от Иван Бозуков

Глава осма

„Няма опасни мисли. Мисленето само по себе си е опасно.“

Хана Аренд

Трондхайм - 4 май 2103

- Не мога да я изпратя на смърт, дядо Луги, просто не мога и не ще го сторя, ако се стигне дотам! - твърдо заяви Турвал Вестенгард пред камината в къщицата на стареца.

- Знаеш, че това би преобърнало целия ти живот, нали, синко? - тъжно го изгледа възрастният човек, добавяйки няколко съчки в огъня.

- По дяволите, та той вече е преобърнат, не личи ли?! - простена президентът и директор на медицинариум „Вестенгард“.

- Все още не е - търпеливо отбеляза старецът. - Това, което изживяваш в момента, е само позакъснял крах на младежките ти илюзии. Ако обаче то те тласне към драстично и безвъзвратно скъсване с миналото, безспорно, наистина ще преобърне живота ти.

- Вече не искам да се занимавам с това - заяви младият човек. - Не - поправи се, - вече ми е непоносимо да се занимавам с това!

- Прекрасно те разбирам - увери го старецът. - Тъй като си ми приятел обаче, при това може би най-добрият ми приятел за целия ми предълъг живот, искам да съм сигурен, че каквото и решение да вземеш, няма да съжаляваш.

- Оставането ми в медицинариума би било равнозначно на самоубийство - призна Турвал. - По-добре още сега да се метна от скалите във фиорда, отколкото да продължавам тази агония дори ден, дори час, дори секунда даже!

- Успокой се, сине - кротко проскърца гласът на стареца. - Да, мисля, че наистина твърдо си решил да зарежеш медицинарството. Паниката и гневът обаче - подчерта - неминуемо биха те провалили в опита ти да го сториш.

- Какво да правя? - изгледа го умолително Турвал. - Как да се отърва от „примката“ на това мое проклето минало?!

- Проблемът - подхвана старецът след кратко мълчание - е как да оправдаеш пред тукашния клон на Медицинарията изоставянето на един толкова популярен и печеливш бизнес.

- Именно - потвърди младият човек. - Тази мисъл не ми дава покой през цялото време от 17 март насам и така и не успявам да намеря решение.

- Най-добрият вариант е - замислено поде старецът - да прехвърлиш бизнеса някому, за предпочитане на близък на теб човек.

- Не - категорично отказа Турвал. - Това въобще не е вариант! Та нали и в този случай пак аз косвено ще бъда виновен за смъртите на невъдворяемите!

- А какви са възможностите да прехвърлиш бизнеса направо на Медицинарията? - осведоми се старецът. - Примерно - уточни - по здравословни причини, които не ти позволяват да продължиш да се занимаваш с него.

- Заслужава си да се обмисли - кимна Турвал. - Би отнело твърде много време обаче.

- Това значи ли, че си решен и на драстични действия? - изгледа го загрижено старецът.

- Да - потвърди Турвал - и май се сещам какво имаш предвид. Злополука с непоправими щети със сградата на медицинариума, нали?

- Нещо такова - уклончиво се съгласи старецът. - Това обаче - добави - ще срине доходите ти.

- Готов съм с радост да се лиша от тези изцапани с кръвта на хиляди невинни проклети пари! - ентусиазирано заяви младият човек. - Искам да се захвана с нещо почтено, с нещо, което да ме държи максимално далеч от проблемите на Медицинарията.

- Хм! - сбръчка се още повече и без това набръчканото старческо лице на дядо Луги. - Твърде рисковано е, но какво мислиш за варианта по невнимание да оставиш да свършат цялата работа въдворенците?

- В смисъл? - изгледа го въпросително Турвал.

- Напр. - поясни се старецът - уж по невнимание да ги оставиш да взривят медицинариума.

- Проблемът е, че е прекалено късно да действам преди утрешната ваксинация - възприе идеята Турвал. - Трябва да бъдат докарани достатъчно голям брой въдворенци и - при това - да им се наложи да чакат за ваксинация в сградата на медицинариума поне два-три дни, за да имам време и възможност..., хм..., да подтикна към действие някои от тях по подходящия начин, сиреч възможно най-дискретно.

- Да - въздъхна старецът, - това е проблем, при това сериозен, мнооого сериозен проблем!

- Проблемът сега е - надигна се от мястото си Турвал - как хем, ако се наложи, да спася жената..., ъъъ..., май Елмина се казваше - при тези му думи лицето му се обля в червенина, - хем, образно казано, да изляза сух от водата.

- Рисковано е, сине - загрижено изрече старецът. - Много е рисковано! Казваш, че си в състояние да я „откачиш“ от върволицата евентуални невъдворяеми и да я скриеш на сигурно място след като го сториш. При това обаче, както сам заяви, ваксинацията трябва да се забави до началото на нощта, за да свършиш всичко под прикритието на мрака.

- Да - подаде му ръка за довиждане Турвал с внезапно озарила лицето му усмивка - и мисля, че се сещам как мога да го направя.

* * *

Срещна капитан Рандълф Мелвил на завоя към медицинариума.

- Значи не само аз съм любител на нощните разходки - подаде му ръка той.

- Обичам да се разхождам нощем, но обикновено по-често го правя по скалите над фиорда - пое ръката му Турвал.

- Настъпват белите нощи - погледна Мелвил към само сумрачното небе, въпреки че вече наближаваше полунощ. - Ако желаете - предложи, - може да се разходим до скалите над фиорда и да си побъбрим малко, че отдавна не съм завързвал приказка със сухоземец.

Турвал мълчаливо кимна, сменяйки посоката.

Известно време вървяха в мълчание. Сетне Мелвил поде:

- Извинявайте, ако докосвам болезнена струна, но и при първото ми посещение при вас преди месец и половина, и сега, ми се струвате твърде угрижен.

- Не е лесно да се управлява медицинариум, и то такъв от калибъра на моя - елегантно отклони въпроса Турвал.

- Мен пък ме притеснява друго - призна Мелвил. - Не знам дали знаете, но не ние, екипажите на доставящите ви въдворенци морски съдове, откарваме невъдворяемите обратно до заразната им зона. При това - изгледа Турвал загрижено - не проумявам защо е така. Едничкото, което ми хрумва - сниши глас - е, че изобщо не ги връщат там.

- Не знаех - внимателно изрече Турвал. - Пък и, честно да ви кажа, не ме интересува. Моята работа е да ваксинирам въдворенците, да регистрирам успешно ваксинираните в Трондхаймския адаптационен център за въдворенци и да предам на служителите на Медицинарията невъдворяемите.

- Разбирам - отказа се да му разкрива повече от опасните си подозрения Мелвил. - Аз също гледам да си върша работата съвестно и - по възможност - да получавам добро заплащане за труда си.

Докато крачеха през скалите към фиорда, гъстият здрач призрачно ги обгръщаше, а над тях бледнееха звездите.

- От колко време се занимавате с лов на въдворенци? - опита да поддържа разговора Турвал.

- От 18 години - отвърна Мелвил - и в началото смятах тази професия за крайно полезна.

- А сега - предположи Турвал - вече не сте толкова убеден в полезността й?

- Нещо такова - разсеяно се загледа Мелвил в току-що изскочилото иззад грамадите от скали тъмно нощно море. - Все пак и тези хора имат право на избор, дори да е неправилният, не мислите ли? Факт е - заключи, - че, стоейки в заразните си зони, не пречат никому.

- Доколкото съм запознат с човешката история - полуиронично, полутъжно отбеляза Турвал, - хората винаги са си пречели взаимно. Така е и сега. Медицинарията пречи на обитателите на заразните зони да живеят живота си на населяваните от тях острови. Те пък, обитателите на заразните зони, пречат на Медицинарията да разпростре властта си върху целия свят...

- Така е - кимна Мелвил. - Нищо ново под доброто старо Слънце...

За известно време двамата потънаха в мълчание и така прекосиха средата на нощта.

- Ще се връщам, че утре предстои напрегнат ден - обърна се да си върви Турвал.

- Лека ти нощ и до утре! - подаде му ръка за довиждане Мелвил.

Сетне поеха в различни посоки: Турвал - към медицинариума, Мелвил - към фиорда, в който бе акостирал хидромобилът му.

* * *

Малко преди медицинариума Турвал свърна към горичката, в която преди месец и половина със собствените си очи се бе убедил в трагичната участ на невъдворяемите. Навлезе между дърветата и след като в продължение на няколко минути вървя по една пътека, свърна встрани на място, където зад един гъст храсталак се извисяваше голяма скала. Изкатери се по нея до една доста широка цепнатина, през която се промъкна в голяма кухина. Подът на укритието - понеже, както ще видим, бе планирал да я ползва като укритие - бе застлан с мъх, а в единия ъгъл на помещението имаше някаква купчина. Пристъпи към нея, клекна и зарови пръсти във въжетата, от които се състоеше тя. Извлече из нея десетина въжета с дължина от по около метър, намота ги на кълбо, метна ги на рамо и се върна в гората. Сетне продължи по пътеката към вътрешността на гората и не след дълго възлезе на малка полянка. Опъна едно от въжетата между две дървета, завързвайки го за тях. След това се отдалечи на десетина, после на петнадесетина и - накрая - на двадесетина метра от споменатото въже, вадейки лъчевия си пистолет. Поколеба се, докато регулираше силата на изстрела - все пак трябваше да внимава да не предизвика пожар. Сетне дълго се цели, преди да натисне спусъка. От дулото на оръжието „се процеди“ лъч, тънък като игла, и мина на сантиметър-два над опнатото въже.

- По дяволите! - изруга шепнешком. - Бях близо, адски близо, но въпреки това - неточен!

Сетне се прицели отново и пак стреля. Този път, за негово удовлетворение, лъчът „мина“ през въжето, скъсвайки го, при което раздърпаните му краища на мястото на прекъсването се плъзнаха в тревата. Побърза да провери дали не е причинил запалване сред нея. Щом се увери, че не е, пое назад към мястото, от което бе стрелял преди малко...

Два пъти се връща за въжета до кухината в скалата. Когато установи, че в 90% от случаите улучва, заличи - доколкото успя - следите от стрелбата и пое обратно към медицинариума. Влезе през задния вход, като преди това старателно се огледа за чуждо присъствие.

Веднага щом се озова в помещението, безшумно плъзнал вратата зад себе си, се отправи към шестте големи фризера за съхраняване на ваксини. Пътем, надявайки чифт дебели гумени ръкавици от пръснатите по плота до входната врата, хвърли поглед към фосфоресциращия циферблат на големия стенен часовник непосредствено под тавана високо над рафтовете с всевъзможна медицинска апаратура в отсрещния край на помещението, установявайки, че минава 2.30. За щастие всички ваксини, които се предвиждаше да бъдат използвани за двеста четиридесет и тримата въдворенци в предното помещение, бяха складирани само в един от фризерите.

„Бързо ще заменят това, което след малко ще превърна в боклук - каза си, отваряйки тежката му масивна врата. - Бързо - подсмихна се, - ала недостатъчно за приключване с ваксинирането преди свечеряване!“

Леденият въздух във фризера за миг отне дъха му. Бе свикнал обаче с такива преходи, така че това нямаше как да го впечатли особено. Игнорирайки термичния шок, с бързи стъпки се отправи към кутията с ваксините, над която бе разположен пултът за захранването. Нагласи го да се изключи за два часа в 4.30 и с включването след това мигновено да заличи данните за прекъсването, след което побърза да напусне фризера.

Минута по-късно вече бе потънал в сумрака на нощта, оглеждайки се за нежелани очи, колкото и малко вероятно да бе евентуалното наличие на такива. Уверявайки се, че е сам, свали ръкавиците, които бе използвал във фризера, подхвърли ги във въздуха една по една и с помощта на лъчевия си пистолет ги превърна в бледи облачета пара. Едва след това, успокоен от всичко свършено до момента, грохна под тежестта на умората. Побърза да се прибере и да поспи, понеже предвиждаше настъпващият ден да е не само по-уморителен от предходния, но и - в добавка - наситен със силни емоции.

* * *

По същото време Гари Рейнолц не спеше. Отново прехвърляше в съзнанието си двадесет и четирите обекта, които си бе набелязал.

- Поне десетина от тях ще се окажат невъдворяеми - предположи на глас, кръстосвайки всекидневната на наетата за престоя си тук едноетажна къщица. - Е, не са най-доброто, на което съм попадал, но като цяло стават. Сега остава само - напомни си - да уговоря сделката с медицинаристите, натоварени с ликвидирането на невъдворяемите.

Тя - сделката му с натоварените с ликвидирането на невъдворяемите медицинаристи - винаги бе била твърде „тънка“ и деликатна работа. Всеки следващ път някой от тях можеше да го издъни, при това след като е взел парите за отделянето на нужните му обекти от останалите невъдворяеми на предварително уговореното за това място.

- Риск, какво да се прави! - въздъхна, отпивайки от третата си за нощта чаша уиски. - Вече на два пъти съм оцелявал „на косъм“. Веднъж - припомни си случилото се в един от медицинариумите в Амстердам - бях издаден от доставил ми обектите и взел парите за това медицинарист. Добре че се бях дегизирал и въпреки пуснатите по петите ми копои успях да се изплъзна. Друг път - пресуши чашата си и си наля нова, - в Барселона, един от медицинаристите, с които говорих, направо ми заяви, че ще докладва за мен! Добре, че бе първият, с когото започнах преговорите и добре, че успях да го очистя бързо и чисто...

Устните му се разтеглиха в широка прозявка. Въпреки че вече почваше да му се доспива обаче, пред мисловния му взор за кой ли път през последните два дни изплува образът на онази, чернокосата, с черни като въглени искрящи очи.

- Дано се окаже невъдворяема! - пожела си. - Ако имам късмет да се случи, добре ще се позабавлявам с нея, преди да я предоставя за експериментите на дъртата крава Черна Джорич! При това - напомни си - да не забравя да предоговоря с тая дъртофелница, мътните да я вземат дано, увеличаването на заплащането за доставен обект от 1 000 на 1 200 корондола. Ще се съгласи - почти бе убеден, - къде ще ходи! Кой друг ще й доставя материал толкова евтино!

С това оптимистично предположение гаврътна и четвъртата си за нощта чаша уиски и, заслушан през широко отворения прозорец в тихия плисък на вълните на Норвежко море в подножието на скалите, върху които бе построена наетата от него за престоя му тук къща, прекоси стаята и се изтегна в кревата. Сетне нагласи алармата на холофона си за всеки случай (понякога се будеше доста трудно) да звънне 3 пъти - в 7, в 7.05 и в 7.10, след което отпусна глава на възглавницата и потъна в дълбок, необезпокояван от кошмари и терзания (твърде дебелокож бе за такива неща) сън.

* * *

Изплувал от над шестчасовия си дълбок безпаметен сън, Лестър Гринуут погледна холофонния си часовник и, установявайки, че е 2.47 подир полунощ на 5 май, денят на предстоящата ваксинация в медицинариум „Вестенгард“, стана и пое към палубата да изпуши една цигара преди да се върне да си доспи. Запали и се облакъти на перилото, загледан в тихо плискащите се води край борда на кораба.

Хубаво място бе Трондхайм. През двата дни на престоя им бе имал възможност да се поразходи по скалите над фиорда. Бе навлязъл и навътре в сушата, следвайки коритото на Ниделва и - като следствие от тези си разходки - си бе набелязал това прекрасно местенце за една от възможните дестинации след края на кариерата си.

Вече 22 години ловеше въдворенци. През ръцете му бяха минали поне половин милион, ако не и повече такива, което означаваше, че бе косвено отговорен за смъртта на най-малко 120 000-130 000 невъдворяеми! Това му тежеше и то много. Толкова много му тежеше, че вече сериозно обмисляше възможността да се оттегли от лова. Би го сторил с големи угризения обаче, ако преди това не отстранеше гнусното петно за ловния занаят Гари Рейнолц!

„Днес - повтори си за кой ли път - е идеалният момент за това. Ако и сега не дръзна да предам тоя изверг в ръцете на правосъдието, съмнявам се, че ще добия настройка да го сторя когато и да било!

Да - реши окончателно, - днес ще е. Ще го изчакам да си проведе разговорите с медицинаристите, след което ще алармирам местния клон на Медицинарията да го „сгащят“ точно докато води нещастните си „обекти“ от мястото на екзекуцията към наетата от него тук къща (не знаеше - да припомним - за личните затвори на Рейнолц, един от които бе копенхагенският му такъв и - съответно - нямаше как да му е известно, че щеше да прати медицинарските ченгета за зелен хайвер), в която може би е и в този момент и в която, както самият той ми каза, възнамерявал да остане в продължение на седмица след отпътуването ни, ползвайки разписания му от Мелвил отпуск!

Вярно - въздъхна, пускайки вече изпушения си фас в морето, - заловените с него невъдворяеми незабавно ще бъдат ликвидирани. В този случай обаче - за кой ли път опита да се самоуспокои - смъртта им би била несъпоставимо по-безболезнена в сравнение с тази, която така или иначе би ги очаквала след попадането им в ръцете на чудовището Рейнолц!“

Взел окончателно решението си относно последния, Гринуут широко се прозина и се запъти към каютата си да си доспи преди предстоящия му - сигурен бе - крайно напрегнат ден.