21 ago 2019, 6:02

 Между портите на Ада и вратичката към Рая - 6 

  Prosa » Relatos, Ficción y fantasy
1228 5 19
Произведение от няколко части « към първа част
15 мин за четене

 

***

             Аполион, Кралят на Демоните, знаеше, че неговата полупринцеса е в опасност. Някакво странно чувство се беше зародило в недрата на адското му сърце, виждайки за пръв път това си дете. Изпитваше силно привличане и страст към чародейката, но когато разбра, че ще имат дъщеря я напусна. Знаеше, че не може да живее постоянно с тях, но и ако ги вземе в Адските земи, детето би било умъртвено, само заради това, че имаше човешка кръв. Дълги години успяваше да скрие нейното съществуване, но вещицата –шарлатанка и се прииска да има малко демонче за домашно животинче. Закъсня да спаси, чародейката на своето сърце, но твърдо реши, че няма да остави с дъщеря му да се случи същото. Виждаше, че малкото момиче страда и че и е трудно, затова стоеше далеч от нея и се държеше студено. Познаваше котилото си, ако бе показал нещо различно към нея, то тя би била в много по-голяма опасност. И все пак, беше усетил, че е намислила нещо, защото в кутията, където тя грижливо събираше, лъскавите огнени камъчета, които той и оставяше всяка година на рожденият и ден, нямаше нито едно. Тя беше направила красива гривна за глезена си. След това, глупавите Портиери се бяха подлъгали от силата на Огненото зверче и я бяха пуснали навън сред световете.

            - Винаги сме ти казвали да държиш изкъсо децата си, особено тези от Адски и зли демонки! – дъхът на Императорът на Адските земи опари гърба на Аполион. – Винаги се раждат малко глупави, така да се каже, сигурно от лъжливото им високомерие, че могат да надскочат себе си и да седнат на трона ни.

            - Адски! – поклони се Кралят на Демоните.

            - Нямам време за  приветствия! Ктийла създаде хаос, а това трудно се оправя и…

И двамата проследиха, как нещо ярко и горящо изхвърча от Адската бездна, нагоре към горящото небе.

            - Мдааа, винаги сме харесвали вкусът ти към човешките чародейки! – застърга огненият дъх. – Просто и трябваше повече време, за да се научи как да използва полученото от нас. От векове на нито една демонка не и се е отдавало да изкуши Небесен, но…Виж ти, малко повече размита кръв, подобрява доста способностите на  поколението.

            Аполион изпусна дъха си, не толкова от това, че Многоликият му прародител го беше навестил, колкото от това, че получовешкото му дете, току-що беше разбрало за една от най-силните Адски способности – да гори, но да не изгаря в Адските недра.

            - Не се мотай със сълзливи промисли! – изрева Императорът, някъде отдалече. – Имаме да наместваме кривотии и то създадени от твоята демонска дъщеря. Признавам, че скоро няма да има достъп до Легионите на Ада, поне за 50 века напред по човешкото време!

            Да, Ктийла беше пристъпила редица правила на Адската земя, едно от най-важните, които беше, никой Небесен да не се допуска през Портите на Ада. Война можеше да се води само на Човешка земя, а Вселената налагаше тежки наказания на онези дръзнали да превърнат скритите тайни места в територия за надмощие.

***

 

            Беше горещо. Беше вряло, но беше всичко, което тя искаше. Малко преди тя, Небесният и малката топчица да се гмурнат във врящата лава, тя почувства хладната му длан и в шепата и се озова нещо топлещо и парещо. Затворила очи в напрежение и готовност да я покосят или Смъртта или Животът, Бистрас за пръв път от години видя отново лика на майка си. Някъде в Безвремието заби камбанен звън на часовник. Демонката-чародейка беше станала пълнолетна по всички писани и неписани закони на Вселената.

             Не знаеше как са те. В червената тъмнина на пашкула, който беше създала чрез крилата си, тя не виждаше нищо. Беше използвала инерцията на силата на падане, като сила на изстрелване от дълбините на бездната. Знаеше, че крилата и ще издържат в огнената стихия.

            - Вече можеш да разтвориш крилете си. – познаваше този глас. Беше на баща и Аполион. Тя бавно отпусна раменете си и прогорените и на места ципести израстъци се стовариха на безпомощно на земята.

            - Винаги забъркваш по нещо, ала това вече е прекалено! – гласът на Уриил накара Елиасиил да отвори очи. Където и да се намираха, Ангелският му поглед не работеше. Знаеше, че зад крилата на Уриил и светлината, която струеше от тях, бе застанал дядо му. Този път наистина я беше оплескал,щом се намираха в Безвремието на Вселената, но…Не го вълнуваха наказанията, които щяха да му наложат, повече го глождеше въпросът: Как се иска ръката на една демонка-чародейка? Въобще ако съществуваше такава вероятност…

            - Елиасилл! – да, той все забравяше, че баща му имаше способността да чете всички мисли на децата си. И все пак си беше несправедливо да не съществува такава вероятност.

            - Ваше Подземничество! – стържещият глас на Ктийла накара кожата на Бистрас да настръхне. Огньовете, които бяха затихнали, отново заиграха по нейната кожа.

            - Ти ще си държиш разтроеният огнен език, докато не ти позволим да го извадиш! – изрева стържещ глас и посипа огнени искри навсякъде. Ктийла се присви, сякаш всеки момент щеше да се срещне с най-тъмното от тъмните безвремия.

            - Тиии!- огненият пръст се насочи към Бистрас. Тя придърпа, прекалено големите си крила. Нямаше сили да ги вдигне и прибере зад гърба си. Беше готова за присъдата на егоистичният си и надут дядо. Някак се чувстваше спокойна от това, че малкото нещо, което тя на друго ниво, беше осъзнала, че е дете на нея и небесният с красивото, светло име,  ще е добре до баща си.

            - Прекрачи само едно единствено правило! – продължи Императорът на Ада. – Но, признавам ти, направи го с финес неприсъщ за поданиците ни и другите ни отрочета…Все пак ще те Накажем…Един човешки десятък* в неприкосновените земи, а след това можеш да се завърнеш, когато решиш през Портите.

Бистрас стоеше като онемяла. Съзнанието и все още не можеше да приеме, че току що въздаденото от Владетеля на Адските земи наказание, всъщност беше награда за нея.

            - Оправяй се с твоите, както си намериш за добре, стига да не припарват в Ада. Следващият път ще нарушим баланса и войната ще изпепели всички ни. – продължи към някого друг, гласът на Императора.

            - Прибирам те и…

            - Уриил! – Небесният праотец и дядо на Елиас прекъсна сина си. – Замълчи поне веднъж и се научи не само да чуваш, но и да слушаш синовете и дъщерите ни!

 Елиас беше почти на края на силите си, но несъзнателно приласка малката топчица към себе си.

            - Камъкът! – изрева гръмовният глас на дядо му и той усети как нещо щракна в празното легло. Небесните му сили го заляха като водопад.

            - Трябва и двамата да поемете отговорността за това, което сте създали. – продължи с назидателен и строг тон Небесният отец. – Да създадеш живо същество не е игра, а нелека отговорност. А вие двамата, чрез желанието си да се притежавате един друг, без да разбирате силата на завладелите ви емоции, създадохте чрез любовта си една чиста човешка душа. Тя ви познава и безпределно ви обича такива, каквито сте, но…Достатъчно сте умни, че една новородена човешка душа, трябва да се роди в човешкият свят, защото само и единствено там, тя има шанс да порасне и да се развие.

„…Ти нищо не създаваш просто така, ако не е необходимо.” – спомни си собствените мисли, отправени към дядо му, Елиас.

            - Бистрас! – тя вдигна очи и потъна в погледа му. – Трябва да я пуснем…

Тишината, която последва думите му, беше най-страшното нещо в живота му, откакто съществуваше.

            - Знам. – тихо му отвърна тя. Беше се приближила и протегнала ръка, а малката топчица се галеше в дланта и.

            - Мисля, че вече имате онези, които ще се грижат най-добре за нея. Тях също ги създадохте по един или друг начин. – продължи Небесният Владетел. Устрем и Огънче, стояха мълчаливо встрани, но осъзнали какво се налага да направят и двамата отвърнаха в един глас:

            - Абсолютно нищо не разбирам от бебета, още по-малко от човешки, Ваше Небесничество!

            -Той и бебета! Това е пълна лудост!

            - Тъй като вече сте човеци, двамата ще се справите доста добре с отглеждането на полунебесната и полудемонска принцеса! – твърдо заяви дядото на Елиасиил и за един миг всички се намериха на границата на Нефилимското тържище пред процепа водещ към Човешкият свят.

            - Мисля, че дядо ми каза всичко, което искаше. – започна Елиас. Той придърпа Бистрас към себе си и устните му докоснаха с нежност червеникавата, огнена кожа. Малката топчица блестеше в общата им прегръдка.

            - Ще можем да я виждаме, нали? – попита го Бистрас. Той се усмихна и кимна, после се обърна към Устрем и Огънче:

 – Да предупреждавам ли или… - въпросът му увисна в пространството. В мига, в който думите му се изплъзнаха, той разбра, че няма смисъл от тях. Неговият дух пазител и малкото зверче, вече познаваха силата, която беше създала тяхното дете, а познавайки я, те разбираха и отговорността да я пазят и отглеждат.

            - Теб те чака, Адското съдилище! – извряха огнени пламъци от очите на Кралят на демоните към Ктийла. Огненото кълбо се извиси и тя потъна с писък в него. – А с теб…ще се виждаме. – тихо продължи баща и, след което свъсено кимна към Елиас, а след това към Уриил и изчезна затваряйки входа за Адските порти.

            - Когато решиш да се прибереш у дома и да обясниш на майка си за всичко,тогава ще  говорим повече. – Уриил разпери светлите си крила. Размахът им завихри светлинни водопади.

            - Кажи и да има търпение! – отговори Елиас.

            - Тя има, още откакто те роди. – отвърна му, смеейки се Уриил.

             Бистрас и Елиас останаха сами.

            - Е, как мислиш…Продължаваме ли? – игривият блясък в очите му избухна и прикри тъгата, която допреди малко цареше там.

            - Можем да се срещаме само на неприкосновени места, нали? – тъжно отвърна Бистрас.

            - Един човешки десятък си е доста време, преди да се върнеш в Горещите казани на Ада, така че…

            - Дали… - тъжно извърна глава тя към процепа, откъдето вече бяха преминали Огънче и Устрем, държейки малката топчица.

            - Тя е добре. Красива е като теб, а и ще можем да я виждаме всяка човешка година по време на Бялата нощ и в деня на Рождението ти. А и аз не бързам да се прибирам… – отвърна и той закачливо.

            - И ти не можеш да си постоянно тук. – ръгна го тя с лакът.

            -  Може и така да е, но ще съм винаги възможно по-дълго, само трябва да измисля някоя нова шега, с която да накарам Светлият Петър да ме пуска по-често през портичката. – отвърна и той, а на възмутеният и поглед отговори бурният му смях.

            „ Понякога, когато обичаш някого дотолкова, че да си готов да дадеш живота си за него и да се разделиш, надскачайки желанието си да е винаги до теб, тогава разбираш колко всъщност е ценно самото знание, че истински си усетил силата на Любовта в сърцето си.” – отекна гласът на дядо му в главата на Елиас.

            - Непоправими Величия! – измърмори той, докато целуваше прекрасната си чародейка.

 

 

 

Между портите на Ада

и вратичката към Рая

е единствената тя …

Любовта е дух в безкрая,

скъпоценност на живота

и сърдечната омая,

страст и себеотрицание

на същността …

В името на другия,

 за доброто, за живота,

за всичко онова, което е от Бога,

и нито огън, нито жупел

ще претопят една Любов.

Самата тя – стихия

 родена от живота,

чрез страстта

 в човешките сърца.

И в умовете, и в гърдите,

кралицата е само тя,

и тленното владее…

Всяка малка-мъничка частичка от света

се ражда по волята и,

 защото съществува Любовта.

Край. :)

© И.К. Todos los derechos reservados

Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
  • Благодаря, Гавраил! За мен е чест,че си намерил време да прочетеш и, разбереш чрез своята призма, скритото и обобщено чрез думите. Приеми моите уважения.
  • Лия,във великолепния поетичен финал си събрала есенцията на прозата и ни я поднасяш като един неповторим аромат.
    Поздравления!
  • Благодаря,Мариела!
    Ангелче, благодаря и на теб! Често търпя критики от приятели,че се абстрахирам от героите си, но те за мен са"невероятните", а не аз. Те са онези носители на светоглед, виждане, мъдрост, разбиране,човещина и още, и още, които аз уважавам, харесвам и се опитвам да покажа. Животът е строг учител и в него, много често, не съществува поправителен изпит, но пък съществува шанс да опиташ пак, в друго време, с други хора, но с тежестта на познанието. Често се получава, стига да си винаги отворен за различното. Прекрасен ден Ви желая!
  • Да, съществува, любовта съществува -онази истинската, от пръв поглед. Преди само бях чела за нея и не вярвах, че ще ми се случи. и чаках единствено смъртта си. Но тя дойде, макар и късно и ме открадна от лапите на смъртта. Любовта ми помогна толкова много, дава ми крила, за да продължа да живея и да жадувам за нея с всяка клетка от тялото си, със цялата си душа...
  • Благодаря, Смуути! И благодаря на всички за усмивките! Ще помисля по въпроса за продължението, но не обещавам нищо. Спорен петък на всички!
  • И понеже виждам, че и други са за продължение, един вид, на историята, колко му е да ни доставиш това малко удоволствие Или пък нещо друго с тези герои, варианти много, пък гледам и фенове си имаш, брой и мен, та... ама хич не сме нахални Хубав и позитивен ден, пълен с вдъхновения, желая на всички Ви!
  • Красе, нямах предвид,че ме ласкаеш. Просто, съдейки по изявите ти в сайта, начина на писане и изразяване, знам, че си човек, който има висока словесна култура и познания. Ако си усетила някакъв вид"неверие" в думите ми, то то е обърнато към способностите ми да създавам качествена поезия, по всички писани и неписани правила. Аз просто изразявам светогледа и емоциите си, чрез историите, които пиша. Благодаря ти, още веднъж!
  • Лия, не те лаская.

    Между портите на Ада
    и вратичката към Рая
    е единствената тя …
    Любовта е дух в безкрая,
    скъпоценност на живота
    и сърдечната омая,
    страст и себеотрицание
    на същността … Ако това не е поезия, какво е?

    Поетична душа си. Рисуваш с фантазията си, вихър си. Аз съм сигурна, че може да напишеш още 6 части, но краят пак ще бъде същия , защото това е началото. Хубав ден!
  • Красимира, удивлена съм, че имаш такова мнение за моите писания. Не очаквах, признавам си, макар че съм от хората, които са отворени за всичко. Моите неща, едва ли са поезия за повечето експерти в стихосложението, но личното ми мнение е,че поезията е родена от поетичната красота на живота, и е създадена от онези, които са имали очи, да я видят и сърце да я почувстват.
    А коментарът ти е доказателство за мен ,че си разгадала защо краят е такъв и как е свързан със заглавието. Благодаря ти! Да имаш прекрасен ден!
  • Знаех си, че Тя е в дъното на всичко и всички пътища водят към Нея! И поезия, накъде без поезия при Лия! Този край ми хареса. Във всяка фантастика има и някаква истина
  • Благодаря,Бистре!:
    Наде, така е, донякъде съм и аз"виновница"..., просто желанието ти да четеш е равносилно на моето, а и ти си може би единствената, която е запозната дори и със суровият вид на идеите ми. И пак ги харесваш. С вестник не замахвам и срещу муха, по- добре с чехла. Не за друго, ми на вестника има какво да се чете. Благодаря ти!
  • Ето, не само аз искам още! Хахаха
  • Бистра е права, има още "хляб" в историята, Талантливке! Нахална и ненаситна съм, знам, но "виновна" за това си ти. Красотата, магията увличат . И все искам още, и още...Благодаря, че ме търпиш и ми даряваш тъй потребното ми в момента! П. П. Като ти писне - Цап, с вестника!
  • LiaNik (И.К.) дааа, трудно се случва да не намеря кусур на нещо Ма не може ли още? Тия тъкмо почнаха да ме кефят
  • Смуути, предупредих,че няма да е дълго.
    Няма как да вкарам повече екшън.
    Бистре, благодаря ти! Наясно съм,че не си от хората, на които човек може лесно да угоди.
    Мариела, всяко начало има край, а краят, продължава в друго начало и така...Една история трябва да свърши, за да има и други.
    Светулче, благодаря ти! Ти си ми сериозен "фен".
  • И поетичен финал! Поздравления,Лия!
  • ❤ ❤ ❤ ❤ ❤ ❤ ❤ Колко красив край! Но така ми се иска да чета още...
  • Ееее, хубав край. Как усещам, че Устрем и Огънче ще гледат още шарени топчици
  • Очаквах да има малко повече екшън и наказания, добра душа си Лиа, явно леко им се разминава на героите ти
    Сега сериозно, много хубаво пресъздадена идея за новия живот и любовта, която се ражда от непокорството и духа, който движи света напред!
Propuestas
: ??:??