МЕЖДУ ЗВЗДИТЕ

     Омайна юнска нощ. Луната прави красивия си слалом между облаци със сребърен обков. Една загадъчна и недостижима луна, от която всички влюбени вземат огънче за мечтите си. Той и тя, притиснати един до друг, се изкачват по височината над града. Покой и тишина край тях. Последната лампа, пощадена от камъните на среднощните пияници, ги изпраща с бледа светлина в дълбоките джобове на мрака. Над тях блести жаравата на звездното небе. Те вървят в нощта, нагазили в пълнолунието, оглушали за песента на щурците, забравили за съществуването на света. Над тях окръглената като женска гръд луна пилее бисерна светлина и чертае дълга диря в облачната река, като светъл път на  осъществяването на любовта им.

     Минавали са от тук неведнъж, но не сами, но не прегърнати, не вгледани в звездите. Новото чувство, с което сега вървят усамотени през познатата местност, прави познатите места да  изглеждат много по-различни, носеха им усещането, че никога не са били тук. И те наистина не са били такива, каквито ги прави сега любовта им.

      Сред тишината, в тъмнината на храсти и дървета, се гонят пощурелите светулки. А може би не се гонят, а изпращат светлинките си до очите на всички влюбени, а може би изписват с огнени букви тайната на смисъла на живота, а може би техните светлинни сигнали са техният любовен танц под съпровода на щурци-свирци, може би това е пърхащото като нощна пеперуда чувство на влюбените!? Двамата се увличат от играта на светулките и нагазват в неокосената трева, навлизат навътре в ливадата. Тревата вече е овлажнена леко от росата.

     - Да се събуем боси – предлага той. – Сега е най-хубавото време да се ходи на босо в неокосената трева. Росата е напоена с лечебната сила на билките.

     - Добре, да се събуем.

     И увлечени от танца на светулките, отдадени на радостта си, те танцуват под лунната светлина сред ливадата. Танцът им е магичен и красив. Той я дръпва леко за ръката и прошепва:

     - Спри.

     - Защо? Какво има?

     - Чуваш ли?

     - Чувам щурците.

     - И още какво?

     - Друго не чувам – отвръща му.

     - Напрегни слух, за да чуеш – настоява той.

     - Кажи де, какво друго чуваш?

     - Чувам ръкопляскането на звездите.

     - Ах, да! – изплясква тя с ръце. – Сега и аз ги чувам. – Дори ми се струва, че и дърветата ни ръкопляскат.

     Сами, изправени в среднощната ливада, те дълго се целуват. Над тях самотната луна  ги гледа завистливо. Повява тих ветрец и откъм гората се носи мирисът на цъфнала липа.

     - Целувката ти има вкус на мед, събран от  липов цвят  – шепти в ухото ù.

     - И твоята, но с привкус на уловено щастие – смее се тя.

     После излизат на алеята, обуват обувките и тръгват отново по асфалта. Пътят им навлиза в тъмната сянка на гората. Но те не се боят, защото с тях са звездите и светулките, с тях са луната и любовта.

     Алеята ги извежда на широка площадка, от която изплуват светлините на нощния град. Фантастична гледка. Сякаш са в открития космос, сякаш летят в звезден кораб сред друг, далечен свят, сред звезди, светлини и  светулкови полети. Сами сред вселената, затворени в малките капсули на влюбените си сърца, с неповторимото усещане, че плуват в космичното пространство. Сега те сякаш наблюдават вселената от открита площадка в своя звездолет – звездолетът с име „Любов”.

      - Коя звезда си избираш? – пита го тя, загледана в звездния океан над себе си.

     - Тази, която е до мене, която прегръщам и която сега ще нацелувам, без да се опаря в нея.

     Притиска я и я целува. Тя се оставя в обятията му, потъва в тях и чувства как корабът на мечтите се носи напред. Накъде?! Има ли значение, когато си с любимия, когато пътуваш на крилете на любовта!?

     Опиянени от магията на юнската лятна нощ, те слизат бавно към града. По раменете им се сипе звезден прах и лунна светлина заплита сребърни нишки в косите им. Звезди сред звездите, които падат на земята, за да я засеят  със златните семена на щастието си.