Един от първите истински дни на новата пролет бавно си проправяше път по небосклона. Слънчевите лъчи вече докосваха прясно избуялата зелена трева, гонеха сутрешната влага от клонките и стопляха горския въздух. Но лъчите все още бяха твърде слаби и на поляната, намираща се някъде из Сребролес, близко до която, сред околните дървета, се намираше един от най-северозападните оркски наблюдателни постове, пълзяха сенки от дебелите дървесни стволове и наоколо още тегнеше остатък от зимната сивота.
Лопатата потъваше дълбоко в размекнатата горска почва със замах и без особено съпротивление. Две силни ръце, облечени в дебели кожени ръкавици, покрити с метални пластини на кокалчетата, стискаха дръжката на сечивото сякаш искаха да я прекършат. Мирисът на пръст и хладния въздух изпълваха ноздрите на едрата фигура и се сблъскваха с горещия й дъх. Едри капки пот избиваха по зелено-белезникавата кожа на съществото, но той не им обръщаше внимание. Мъглява пелена закриваше очите му и всичко около него изглеждаше нереално, но за нещастие не беше така. Дива ярост и отчаяние напираха в душата на орка и го караха да стиска здравите си челюсти. Пелената на спомените и скръбта го обгръщаше и държеше в давеща хватка гърлото му като го караше да излива яда си върху земята. Гол до кръста, обут в тъмносиви панталони, втъкани в кафяви подковани кожени ботуши, направени по същия начин като ръкавиците му, той продължаваше да копае механично и с издути мускули. Гробът постепенно придобиваше очертания и скоро погребението можеше да започне. До него, проснати на тревата, бяха сложени горните му дрехи и бойната му секира. Освен движещата се висока фигура на полянката бяха проснати телата на неколцина елфи, а трупа на още един орк беше положен близо до живия си другар.
Разузнавателният отряд на елфите беше нападнал двамата орки с първата светлина на зората. Схватката беше тежка и кървава, като зеленокожите бяха превъзхождани тройно и четворно от врага, но боя започна в хижата на наблюдателния пост и надменните елфи не можаха да обградят жертвите си, нито да използват преимуществото на лъковете си, нито на броя си. С много услие и късмет орките се дуелираха, защитаваха и отблъскваха нападателите и постепенно успяха да вземат превес в боя, макар и не без цената на много рани и натъртвания. Загубили елемента на изненадата и повече от половината си отряд, златокосите се оттеглиха и изчезнаха в гората. Двамата защитници – младият, новосъзрял боец Карфу и старият достолепен Брур, преследваха известно време враговете си, но раните и масивните им тела не им даваха да се движат със скоростта на елфите. На връщане към поста се наложи Карфу да помага на стария ветеран, който беше поел твърде много рани. Когато двамата се върнаха до мястото на схватката Брур вече издъхваше.
Гробната яма беше готова и Карфу започна да се подготвя за ритуала на погребението. Най-отдолу той натрупа купчина от дърва и подпалки, нареди ги като легло и ги покри с еленова кожа. Върху нея той положи тялото на убития другар. Около него бавно и методично бяха наредени украшения и принадлежности на мъртвия. Накрая воинът кръстоса ръцете на гърдите на Брур и в тях постави бойния чук, с който ветеранът беше извоювал много славни победи, и бе стискал в десницата си до последно. Като свърши всичко това, оркът взе огнивото си, падна на колене до малката клада в земята, и запали дървесината. Въздухът се изпълни с миризмата на горяща смола, дърво и кожа, а пукота на цепениците се смеси с горските звуци и методичния монотонен напев на погребалната мантра, която Карфу поде, докато духът на падналия войн се събираше с тези на предците. Младият орк приключи с ритуала чак вечерта. Луната вече се беше издигнала над дърветата и огряваше поляната, когато от огъня и кладата беше останало само пепел, а гроба беше покрит с пръст и камъни. Сега пред Карфу оставаше само да изпълни още един дълг към стария си другар и клана на Сивогорите и да тръгне по Пътя на отмъщението, а телата на елфите остави на горските лешояди. Някъде високо на север една бяла звезда грееше на нощното небе.
Беше изминала почти една луна откакто Карфу тръгна по следите на останалите живи елфи от отряда, който ги беше нападнал. Чак вчерашния следобед воинът успя да ги настигне и да намери стана, който си бяха направили за вечерта. Те се намираха в една долчинка, заобиколена от няколко ниски тревисти хълма и един леко отдалечен по-голям скалист връх, до коритото на някогашен поток. Бяха четирима, насядали в кръг около малък огън и чакаха падането на нощта. Оркът ги наблюдаваше скрит между камънаците на скалистия връх. Той седя там няколко часа, но не успя да забележи дали са оставили часовои или са само тези около огъня, но за него нямаше значение, защото с падането на нощта те щяха да са мъртви или да превързват раните си до неговия труп. Свечеряваше се и Карфу се премести, заобиколи скалите, за да се скрие от жертвите си, напали си няколко цепеници, в дупка закрита от свлекли се скални късове, хвърли в пламъците няколко сухи билки и ароматни треви, които се разпукаха и хвърлиха искри, и се зае да остри бойната си секира. Той седеше, прокарваше бруста по острието, и концентрираше мислите си за предстоящата битка, докато нощният мрак превземаше околността. Времето се издължи, проточи и престана да съществува в мислите на орка. Няколко главни бяха останали от импровизирания му огън и леко пушеха, изпълвайки околността с лекия мирис на тревите, когато той отново вдигна поглед встрани от оръжието. На края на един въглен светеше ярко, горещо до бяло, петно, сякаш само в този край вятър раздухваше дървото и го караше да се разгаря. Карфу спря да точи вече острото като бръснач острие и се загледа в петното. То запулсира и започна да се уголемява. Около него се завихряха кълба дим и се въздигаха в заобикалящата тъмнина. На воина му се стори, че улавя повтарящи се черти в дима, той примигна, за да успокои очите си и погледна пак, но все още виждаше очертаващите се контури във въздуха. Постепенно те взеха да придобиват познати очертания. Накрая над тлеещите главни пред Карфу се зарея привидението на Брур:
- Вървиш по грешен път, млади Карфу. – прошепна то по вятъра. – Пътят на отмъщението не е по волята на предците, вече не... вече не... Сега знам...
- Брур, ти умря, ти си дух... а аз те виждам... Как? – Разума на Карфу не беше подготвен за такова приживяване.
- Слушай вятъра, воине, слушай духовете на миналото и тези преди теб, сега аз съм един от тях, сега знам. – продължи привидението. – Ние, орките, сме научени да се бием и да вървим по Пътя на войната. Войната носи разруха, смърт и печал. Войната носи начало и нов живот. Трябва да се научим да живеем в мир. Трябва да се научим да бъдем не само оръжие, но и разума, който го държи. Спри войната! Започни войната, млади воине!
Привидението млъкна, потрепери и изчезна, сякаш никога не е било. Карфу затвори очи и вдиша дълбоко, околността се стопи за миг, а когато отново отвори очи, беше заобиколен единствено от мрака на близките скали.
Пролетният ден се канеше да настъпи над малката долчинка, прерязана от пресъхналото дере. Необезпокоявани от никого, отряд от шест елфи се показа на един от тревистите хълмове и поеха на север от изгрева.
© Ивайло Радев Todos los derechos reservados