И както всяка година, този март нещата се повториха.

Отново беше сама. И отново всички тези неща да и се струпат. Винаги месец март. Понягока се питаше, дали не е прокълната. Не, че вярваше в такива неща... Но по какъв начин да си го обясни. Всяка година по това време – проблеми в работата, в личния живот, с приятелите, а тази година за капак и най – близката и приятелка замина да живее в друг град. И сега какво? Пак щеше да започне да гради всичко отначало. ..До другия март.

 Магдалена седеше в задимения бар. Отпиваше от джина, пушеше цигара и си мислеше. Беше толкова вглъбена в себе си, че изобщо не забелязваше мъжа на бара, който я гледаше от близо половин час. А наистина имаше какво да се гледа. Не всеки ден жени като нея идваха в този бар. Личеше и, че не живее някъде наблизо. Облечена скъпо, с куфарче до нея. Въобще не изглеждаше като някой, който се чувства добре на такова място.

Мислите и се бутаха бясно една през друга – кой може да е прекопирал нейния проект. От къде, по дяволите, конкуренцията се е докопала до него? В писмото от шефа и се казваше, че е предала фирмата по този начин. Нищо не разбираше...И защо Даниел беше с онази жена на обяд? Все пак, можеше да пропусне да се види с нея, каквато и да е тя, все пак днес имаше рожден ден. И и се струваше, че ако иска да е с нея, няма да излиза с друга на този ден. И все пак, този проект я мъчеше... И защо Елена трябваше да се мести? Точно сега, когато имаше толкова голяма нужда от подкрепата и.

В този момент, тя махна на сервитьорката да и донесе още един джин. Изобщо не и се прибираше. А и как да се държи с  Даниел. След това, което видя на обяд... Не.. Можеше просто да си седи тук, докато и писне. Или да се запознае с мъжа, който я зяпаше така. А, не. Може да не и върви, но до там не е стигнала – да се утешава с непознати. Какво им ставаше на тези хора? Жени не са ли виждали?

Тя запали нова цигара. И когато вдигна погледа си, видя че мъжът се беше запътил към нея.

-        Здравей! Мога ли да седна при теб?

-          Не виждам защо?

-         За да ти правя компания. Самотна ми изглеждаш.  - захили се той

-        Не.. Нямам нужда от компания.. Всъщност тъкмо смятах да си тръгвам.

 Тя не остави мъжа да каже нищо. Просто остави пари за сметката на масата и  излезе тихо от заведението.

Навън валеше сняг. Тъкмо в унисон с настроението и. Махна на едно такси. Каза му адреса. Не искаше да се прибира, но май вече нямаше избор.

Бавно се изкачи по стълбите. Не бързаше. Седем етажа. Можеше да се качи с асансьора, но искаше колкото може по-дълго да е далеч от него. Отключи и влезе. Тъмно. Дори го нямаше. Това вече беше прекалено. Поне можеше да се преструва. Поне днес. Или май не беше толкова важен самия ден. Светна. И в един момент долови някакъв шум от хола. Сърцето и изтръпна. Нима си позволяваше да я води тук. Каква наглост. Тръгна тихо към стаята. Отвори и изведнъж лампата светна и се чу дружен вик “Изненада!”. В първия момент не можа да разбере какво става. После се огледа и видя всичките си приятели и колеги. С някакви смешни шапки, балони, торта, подаръци, всичко като за рожден ден. И изведнъж я видя – същата руса дама. Даниел вече беше до неяи и говореше:

-        Здравей, мила! Защо се забави? Ина каза, че си тръгнала преди два часа. Вече започнах да се притеснявам.

-        Нищо не разбирам... Ина? Ти ли го организира?

-        Всъщност не. Ела да те запозная с човека, който ми помогна да го направя.

И той я поведе към онази жена.

-        Мила, това е Кристиана. Нали се сещаш, приятелката на брат ми. Дойдаха днес тук заради твоя рожден ден.

В този миг тя се сети, че никога не беше виждала Кристиана. Само беше чувала за нея. Ето каква била работата. А на нея и се беше срутил половината свят заради нея. Колко прибързано беше решила, че Даниел не и е верен. Може ли да е толкова подозрителна. Все пак от три години бяха заедно, как можа изобщо да си го помисли.

-        Имам още една изненада за теб.

-        О не знам дали ще мога да понеса още нещо днес. – вече се беше усмихнала, май светът не беше толкова лош колкото си е мислела преди.

В този момент видя Елена. Най – добрата и приятелка беше дошла от другия край на страната, заради нея. Направо не можеше да повярва. А допреди половин час почти ги беше намразила. Него – заради някаква мнима изневяра, а нея – заради това, че я няма.Може би все пак деня и щеше да се окаже доста по-добър, отколкото си мислеше.

***

Гостите вече започваха да си отиват. Бяха преакарали доста добре. Партито – изненада се оказа доста добре идея.

На вратата Ина се спря.

-        А! Забравих да ти кажа. Секратарката на директора те търси след като си тръгна. Каза, че по погрешка си получила писмо, което е било предназначено за друг. Каза да ти се извиня за причиненото неудобство. За какво става въпрос?

Сега вече Магдалена почти се разплака от радост. Явно за всичките неща, за които се измъчваше са си имали обяснения. И явно този ден беше един от най-хубавите и. Март започваше доста объркано, но и доста добре. Май си беше внушавала нещо за този месец. Тя мислено се засмя на себе си.

Ето, че животът днес бил също толкова прекрасен, колкото е бил  и вчера.