Висок, слабоват, със сини цъкливи очи и руси засукани мустачки, Миалко беше типичен представител на славянската раса. Вятърът от призрака на комунизма, който бродеше из Европа, го бе довял във Враца. Емигрант, белогвардеец той се препитаваше с неквалифицирана работа - режеше дърва, внасяше въглища и всичко за което го наемаха.

Неговите сънародници го наричаха Михаил Мишкоед. Причината бе следната. Сънародникът му Серги държеше колониален магазин, в който се продаваше всичко. Пръдливио ръботеше при него. Едно момченце от махалата отива с калена паничка да купи мед. С този мед трябвало да се намаже турта, за да се умилостиви Баба Шарка, от която било болно братчето му. Взема Миалко паничката от момчето, грабва от кацата мед, и когато го сипвал, момчето изпищяло:

- Олее, Мишка!

Погледнал Миалко и видял, че опашката на мишката виси от лъжицата. Ами сега? Бързо хванал опашката, извадил мишката от лъжицата и я лапнал. Поозорил се докато я глътнал. Даже от зор се опущил, та пръднал. Момчето гогледало с ококорени от ужас очи. Миалко се усмихнал и  преглъщайки му рекъл:

- Ета не мишка! Ета восък!

След което му напълнил паничката, не му взел пари и го изпратил поживо поздраво.

Когато съветският ботуш стъпи здраво у нас, всичко руско стана модерно и на почит. Миалко захвърли триона, нахлупи сталинския каскет и активно се включи в борбата за построяване на социализма и комунизма. Вече не беше Миалко пръдливио, а Михаил Степанович Стальченко. Оказа се, че не е белогвардеец, а комунист, изпратен със специална задача. В автобиографията си пише как е станал комунист. Това е част от нея:

Бил много млад, когато го взели войник. В казармата се прочул с това, че с нецензурното си черво можел да свири всякакви мелодии. Бах! Добре, че не е имало мюсюлмани в казармата!

Научил за това Губернатора и го взел на служба в дома си. След дълги репетиции Михаил Степанович можел да изпълнява виртуозно "Боже, Царя сохрани!"

На един прием в чест на Генерал Губернатора домакинът решил да го изненада. При вдигане на първия тост, който естествено бил за Царя, Михаил Степанович ще изпълни мелодията. За целта го скрили под масата. В сублимния момент, когато вдигали тост за Царя се чуло едно тър, тър, тьр, тър, джвърк, джвърк, джвъърк, настъпила тишина и се разнесла познатата миризма, съпътстваща тези звуци.

След вечерята Губернаторът го извикал и запитал какво е станало.

- Виноват, Ваше Високоблагородие! Я очен високий тон взял и посралься!

За този висок тон той отнесъл двадесет шомпола по виновната за провала тръба и прилежащите и части. От него ден намразил Царя и станал комунист.

След като навърши години, другаря Стальченко получи народна пенсия. Ходеше по събрания и тържества да разказва подвизите си като участник във Великата октомврийска революция. Житейският път на Миалко премина в комбинации, като тези на неговия събрат Остап Бендер.

Шедьовър на мужишката му хитрост беше операцията с облигациите. Народната власт, след като изяде парите от земята, национализацията и няколкото смени на парите, направи няколко "заема" от народа. Срещу тези "заеми" издаде облигации. Да се осребрят тези облигации беше равносилно на това да се получи писмо от умрял човек. Това бяха едни мърляви хартии, които не ставаха и за задни цели, защото хартията беше твърда, а при измокряне изпускаше багрилата. През 1956 година всички руски емигранти бяха поканени да се върнат в Мать Родина. На всеки руски гражданин нашата, държава тайно се задължи да покрие всички активи и пасиви. Именно тук блесна гения на другаря Стальченко. Той стана колекционер на облигации. Понеже всички знаеха, че са без стойност, с удоволствие му ги подаряваха. Когато събра прилично количество облигации, той подаде молба за завръщане във Великата страна на съветите. Осребриха му всички облигации по номинал и с лихва. В резултат на това получи съвсем законно много солидна сума български пари.

Днеска кашляше, утре пърдаше и все не заминаваше.

Великият болшевик обичаше много втората си родина България и тленните му останки с високи почести бяха погребани на българска земя.