Във вторник Александър ме изненада с празнична трапеза. Освен приборите за основните ястия имаше каничка с вино, а на помощната масичка две чинии с някакъв сладкиш. Подадох му и печените ябълки, които бях донесла, почти последните от миналогодишните.

          - Откога не сме се глезили така! - възкликнах, когато поднесе телешко със сини сливи. - Откъде намери този хубав шол! Със сушени домати ли е?

          - На пазара можеш да намериш всичко, но доматите най-много ме затрудниха. Добре, че е снахичката Нора.

          - Благодаря ти, Александре, това ядене ми беше любимото - мама го правеше често на празниците, но вече от много време съм забравила вкуса му.

          - Да сме живи и здрави, Мила, да дочакаме по-добри времена. Кризата все някога ще свърши.

          - Нищо не казах, защото не знаех какво ни предстои.

          - Александре, разкажи ми за Начко от най-ранните години на познанството ви.

          - Ако две деца между четири и  четири и половина години могат да кажат, че се познават, то това са най-ранните години. Ние живеехме на номер двайсет и седем, а те на - трийсет и три. През две къщи. Значи това е било след двете балкански войни и по време на Първата световна. Доста смутни времена. Майка ми беше забранила да прекрачвам прага на дворната врата: понякога чувах гласове отвън и ми беше любопитно, но не смеех да наруша забраната. Поглеждах през тарабите, но почти нищо не виждах. Един ден обаче си проврях само главата през вратата - големи момчета минаваха и говореха високо. Тогава видях Начко пред тяхната врата, но в същото време някой го издърпа и той изчезна, а аз се уплаших, и също се прибрах. Да, ама ние вече бяхме любопитни и дебнехме, докато един ден се срещнахме почти по средата между двете къщи. Той ми се похвали с две стъклени топчета, а аз му показах парцалена топка. После майките ни се развикаха, и ни прибраха. В училище бяхме в един клас - добри ученици. Той имаше феноменална памет и беше много добър по разказвателните предмети, а аз бях добър по математика. И така до трети прогимназиален клас. Тогава много от учениците спираха до тук. Начко също реши, че ще учи занаят и ще печели пари, затова почна да ходи при един техен съсед - обущар. Мен ме записаха в Трета мъжка гимназия. Баща ми, и особено дядо ми, имаха други виждания - трябвало да уча повече, та дори и в чужбина. Така се разделихме. След около година и нещо го срещнах - щял да търси нещо друго: "Това не е за мене, не мога цял живот да стоя в едно стайче два на два, та дори и три на два, и да набивам дървени клечки и налчета на полуразпаднали се обувки". После чух, че работи във фурна, но и това не му харесвало - лягал в седем вечерта, почвал работа в два през нощта и с часове блъскал тестото. Следващия път го срещнах след осем девет години. Вече не живеехме тук и работех, и живеех във Виена. Май е било през лятната ваканция на трети или четвърти курс. Слизайки от трамвая зърнах познат профил. Върнах се обратно: "Начко, два на три ти беше малко, а сега си на метър на два!". "О, Саше, може и по-малко да е, но виж пред мен - целият град е мой. Днес на двойката, утре на единицата, после на петицата... хора, синева, въздух... Намерих си мястото. Тука ми харесва. Ожених се, имам дъщеря на две години. Ти, как си? Преместили сте се. Чух, че си бил в чужбина", "Ще ти кажа като ми дойдеш на гости - подадох му визитката си. Каня те със семейството, обади ми се докъм средата на август!". Така се запознах с Марта и малката Нина. Сега чакат всеки момент второто си дете и затова Начко беше довел своя колега.