След обяд двете се срещнаха в хлебарницата. Усмихнаха се една на друга и жената я помоли:

          - Изчакай ме навън!

          Тръгнаха към вкъщи.

          - Казвам се Милана. Ще бъдем съседки - колкото Бог ни е отредил или съдбата. Кой както го разбира.

          - Приятно ми е! Аз съм Наталия.

          Така се запознаха. После Милана ѝ даде няколко коренчета джоджен да си посади в градината и три-четири туфи коприва.

          -  Така ще имаш за първата пролетна зелена чорбица.

          Един ден Наталия ѝ подаде чинийка с курабийки за детето, после я покани на кафе и така продължиха.

          Наталия си мислеше, че е обикновен човек, без кой знае какви способности и с най-обикновен живот, затова силно се впечатли, когато Милана започна да ѝ разказва за себе си. Разказите бяха откъслечни и не много последователни - при всяка среща по малко, но се натрупаха и тя доби представа през какво е минала съседката ѝ, и че тя е един добър и борбен човек, който дори не съзнава това.

          Когато бях дете, къщата ни беше предпоследна на ул. "Цар Симеон". Нататък имаше поле, по което пасяха овце, крави, понякога и коне. Вляво и вдясно в далечината се виждаха групи от по няколко къщи и стопански постройки, а след тях  - гора. Когато поотраснах с други деца ходехме дотам и стигахме до река със стръмни брегове,  но по-далече не смеехме да отидем.

          Майка беше болнава, понякога я болеше глава, виеше ѝ се свят, лягаше и по няколко дни не ставаше. Когато беше добре, у дома беше хубаво: готвеше, правеше курабийки, шиеше - почти всичките ни дрехи тя правеше. И мен ме научи и сега това ми помага.

          На татко единият крак беше по-къс и той накуцваше, но въпреки това беше пощальон. Много ми харесваше да разглеждам картичките, които трябваше да разнася по празниците, защото бяха изпъстрени с ангелчета, джуджета, елени, елхи, писани яйца, красиви градове... Мама понякога ме пращаше да му помагам.