След обяд двете се срещнаха в хлебарницата. Усмихнаха се една на друга и жената я помоли:
- Изчакай ме навън!
Тръгнаха към вкъщи.
- Казвам се Милана. Ще бъдем съседки - колкото Бог ни е отредил или съдбата. Кой както го разбира.
- Приятно ми е! Аз съм Наталия.
Така се запознаха. После Милана ѝ даде няколко коренчета джоджен да си посади в градината и три-четири туфи коприва.
- Така ще имаш за първата пролетна зелена чорбица.
Един ден Наталия ѝ подаде чинийка с курабийки за детето, после я покани на кафе и така продължиха.
Наталия си мислеше, че е обикновен човек, без кой знае какви способности и с най-обикновен живот, затова силно се впечатли, когато Милана започна да ѝ разказва за себе си. Разказите бяха откъслечни и не много последователни - при всяка среща по малко, но се натрупаха и тя доби представа през какво е минала съседката ѝ, и че тя е един добър и борбен човек, който дори не съзнава това.
Когато бях дете, къщата ни беше предпоследна на ул. "Цар Симеон". Нататък имаше поле, ...