Имам един приятел. Добро момче, даже страхотно, но упорито отказва да пусне детето в себе си да си отиде. Просто не иска. И колкото и да говоря с него, колкото и да му се карам - не иска... и туй то. Вбесява ме, побърква ме понякога. Но Милчо е  най-добрият ми приятел. Той е оня, който ще ме мъкне през баири и чукари цял следобед, из трънаци и кози пътечки, за да ми покаже една-единствена пеперуда, едно цвете или колко било различно небето от тук. И точно тоя му неуморим и непримирим детски дух ще го съсипе. А... той ми е приятел. Познаваме се цял живот, въпреки че той е по-голям. Не го знам къде живее, но винаги, когато е тъжен, се прибира вкъщи. Мълчи дълго време, а сетне задава въпроси. Толкова много въпроси, че дори и аз не знам отговорите им. А когато ги знам, той просто отказва да ги приеме.
    - Не, Генчо! Не! - Клати глава и ме гледа с тъжните си питащи очи. - Аз нали се постарах? Постарах се, нали, Генчо? - сетне млъква и мълчи с часове, с дни, седмици... и ако реша да го питам нещо, той само вдига глава и от погледа му става ясно, че не иска да говори. С никого! Има случаи, в които тръгва нанякъде - без да каже къде. Събира нещата - толкова малко, че може да ги събере в джобовете си, и тръгва. Не го знам къде скита. Не го знам и защо и какво прави. "Ами нищо не правя. Ей така си скитосвам и чакам да видя нещо хубаво. Я някоя странна птичка, дъгата... просто ей така." - казва и се смее сам на себе си.
    Не бях виждал Милчо повече от три години. Мислех, че никога няма да се върне. Бях се примирил с неговото отсъствие, но по-лошото е, че бях свикнал. "Навикът, Генко, навикът е лошо нещо. Много лошо. Нищо хубаво не е по навик. Да обичаш не можеш по навик, да се смееш, да пееш, да танцуваш. Нищо хубаво не е по навик." - казваше той. Последният път, когато го видях, беше нахлупил смешната си шапка, носеше някаква кутия и чакаше влака на гарата. Помоли ме да го изпратя за влака. Естествено не ми каза къде отива и кога ще се върне.
    - Е, на! Дай ù тая кутия, като я видиш. Всичко съм събрал вътре. Всичко е нейно. Ако иска да го изхвърли, ако иска да го запази. Нейно си е. За нея съм го направил - каза Милчо и се качи на влака. А вътре в кутията - детски свят. Бележки, стихове, сърчица от пластмаса. Цветя, картички, усмивки, шоколад, бонбони... от всички краища на земята. Спомних си, че предния ден вися с часове на бюрото да рисува нещо. Рисува, трие, рисува. Той не може да рисува принципно, но вложи цялата си енергия в една рисунка, която можеше просто да преснима.
    - Е, не може така, Генчо. Ти можеш да отидеш да купиш цветя. Аз ще ги набера. Ако е зиме - ще ги посадя. Ще ги държа на топло и когато цъфнат, ще ги дам на когото трябва. Така те са по-хубави. За мене са по-хубави. Па... тя ако има очи - да ги види, ако ли не... Та затова сега рисувам.
    Когато се върна вечерта, беше прогизнал до костите. Мокър, премръзнал и тъжен като късна есен.Беше я чакал с часове на някаква спирка. Носеше си рисунката. Отвори оная смешна кутия, пъхна я вътре и затвори. После седна пред камината и се вгледа в нея.
    - Генчо, защо палим камината, само когато е студено? Тя само топли ли? Само тялото... ами душата, Генчо. Тя не трябва ли да бъде стоплена? На мен ми става приятно да гледам как пламъчетата се гонят наоколо. Понякога се закачат с мен и ме усмихват. И аз, Генчо, съм като тая камина. Като свещ, Генчо. Потребен съм, само когато е студено или тъмно. През другото време съм непотребна вещ. Ама, аз имам сърце, а тя е купчина ламарина. И за да те стопли и да е светло, убива дърветата. А аз - на мене нищо не ми трябва. Само трябва да взимаш...
    Когато преди няколко седмици вратата се отвори с трясък, бях сигурен, че е той. Пропътувал хиляди километри, излекувал раните си и зареден с невиждан оптимизъм и енергия. Винаги се връщаше така и винаги си заминаваше тихо - тъжен и унил. Гледам го на вратата, а той се натоварил като кърско магаре - носи гирлянди, конфети, балони, свирки, шапки. Купил е бисквити и бонбони, и торта. Като ме видя, хвърли всичко на земята, затича се и ме гушна. Смахнат човек, ви казвам, смахнат.
     - За къде си тръгнал с тия джунджурии, бе, Милчо? Да не е Нова Година, че така си се запасил? - питам го малко ядливо.
    - Какво е Нова Година, Генчо? - пита ме той и ме гледа с лудешката си усмивка, докато събира тортата от плочките с ръце.    
    - Празник, приятелю, празник. Хората се веселят, празнуват - щастливи са. Затова си украсяват домовете. Раздават си подаръци. Такива неща.
    - И после стават сърдити и намръщени... каквито са през останалото време, когато не е празник. Трябва ли да е празник, за да сме щастливи, Генчо. Или е празник именно за това. - казва и извади от торбите някаква смешна хартиена шапка с ластик. Сложи ми я на главата, омаза ме със сметана от тортата и се изсмя  на тъпата ми физиономия. Празнично му е, весело, а ако го питам защо и той не знае. Мен толко работа ме чака, а той празнува. Вбесява ме тая му непринуденост, нехайство, детинско поведение, но вътрешно в себе си празнувам и аз. Неговото отсъствие винаги ми е носило спокойствие. Такова спокойствие, което ме обезличава. Което може да ме погуби от липса на емоции и скука. Такова отсъствие, което ме бута в стоманено-сивите релси на живота и слива дните ми до крайното еднообразие на разумните хора. И ако не беше тоя смахнат човечец, чието настроение се сменяше като английското време, който можеше да ме вбеси и след тридесет секунди да ме накара да се смея от сърце, да ме разплаче с небивалиците си за говорещите гумени мечета или "заяци", да ми каже, че отива да се пусне по дъгата и да се върне с кал и зад ушите... Той ме караше да се чувствам жив понякога, а аз винаги съм се опитвал да го вразумявам, защото подобно дете се прибираше всеки ден с нова рана. Само дето децата жулят лакти, колена... понякога и по-сериозно си пукнат главата. А Милчо - тялото му здраво, а душата му се свила като мокро синигерче. И мълчи. С часове, с дни... Болно му е. Целият свят му е крив. Сърдит брани личното си пространство като ранено животно. И горко му на оня, дето дръзне да го нарушава.
    На сутринта Милчо ме събуди рано, да видя изгрева, казва. Направил е кафе и палачинки. Облякъл каквото е хванал на тъмно в гардероба. Не иска да пали лампа, за да не ме събуди. Гледам го и ми е смешен, а той се усмихва. Очите му се смеят. Закусваме, пием кафе - а той място не може да си намери. Нетърпелив е като дете.
    - За къде си се разбързал така, Милчо - питам аз.
    - Искам да те заведа да ти покажа нещо - казва той и става. Ще остави закуската, кафето. Ще тръгне ей така - ни гол, ни облечен да ме води някъде. И тръгваме, ама Милчо не иска да отиде с автобуса като нормалните хора, той иска да върви пеша. И освен че върви пеша, не гледа и къде стъпва. Не вижда ни локвите, ни калта - нищо. Изнервих се!
    - Милчо, и без това си се облякъл като шут, сега искаш и да се намокриш и изцапаш целия. Голямо дете си!
    - А ти си смотан! - казва Милчо и ми се плези. И най-хубавите дрехи да си облечеш, все някога ще се наложи да ги смениш. Да ги свалиш и да си облечеш смешния син халат и грозните чехли. Не можеш цял живот да впечатляваш хората с дрехите си, часовника и ей такива смешни неща. Какво като съм се поизцапал малко и чорапите са ми - надига крачола, после другия - различни - и започва да се смее. Ще ме побърка. Как ще излезе такъв навън. Направо ме досрамява от него, но той ми е приятел с всичките си странности.
    Повървяхме така с него. Той се усмихва на децата, които срещаме. Заговаря старите хора, за него другите вечно бързат за някъде, където така или иначе няма да стигнат навреме. По едно време срещу нас върви едно куче. Куче, ама мършаво и мръсно. Отвратително. Идва ми да го ритна или по-скоро да го убия да не се мъчи. А Милчо се наведе и му говори нещо. Кучето го е страх и се дърпа. Милчо сяда на един бордюр и протяга ръка. Стоя така много време. По едно време кучето се приближи и забоде муцуна в пръстите му. Милчо го погали и кучето започна да лиже пръстите му. Отвратително.
    - Ето виж, Генчо. Сега с нея сме приятели. Да ù купим сандвич да яде, а? Все пак е гладна.
    - Защо не оставиш тоя мършав пес. Ще си намери нещо да яде. - едвам сдържам гнева си вече
    - Защото тя ако можеше да си намери нещо да яде, нямаше да ми се моли сега. - и влиза в първия магазин, но преди да влезе в магазина, казва на песа да стои и да чака, и тъпото куче застава и чака. Все едно наистина го разбира. Нямало сандвичи и затова му купил кренвирши. Обели ги, даде му ги да хапне, погали го и си тръгнахме. Още не мога да повярвам, че си даде половината пари заради това мършаво животно. Започнах да съжалявам, че въобще тръгнах с него.
    Вървяхме много. Уморих се, а Милчо подскача и си тананика нещо. Спря и седна на една пейка срещу една книжарница. И аз седнах до него.
    - Показвай ми каквото ще ми показваш и да се връщаме. С ав-то-бус! - вече съм се изнервил до лудост.
    - Имай търпение, де. - ми отговаря и гледа втренчено в книжарницата. Минаха десетина минути, в които мълчим. По едно време Милчо почти извика.
    - А, ето я. - усмихва се. Тя е принцеса, нали, Генчо. Принцеса! - гледам и принцеси не виждам. Не мога да повярвам, че ме е довел до тук да ми покаже някакво момиче. Обикновено момиче, ама за него е принцеса. Не знам да се смея ли, да плача ли. Иде ми да го удуша ей тука. На пейката. Да не се мъчи. В крайна сметка се разсмях.
    - Каква принцеса, бе, Милчо. Аз тука принцеси не виждам. - питам го и още не мога да спра да се смея.
    - Ами принцеса. Ето я там. Принцеса е, нали? - и ми сочи с пръст. Има нещо чаровно в нея... и до там. Виждал съм много красиви жени, но чак принцеси. Ходи му обяснявай на Милчо.
    - Ами... не! Не е принцеса, объркал си се. Хайде да си тръгваме вече.
    - Е, добре де, Генчо - ако не е принцеса, тогава каква е? - пита Милчо и ме гледа умно.
    - Кифла, каква да е! - едвам вече сдържам гнева си. Милчо стои кротко и гледа към книжарницата и неговата измислена принцеса.
    - Кифла? Сладка... Ама, разбира се - казва развълнувано Милчо. - Всички кифли са сладки. А тя ако е кифла, е с локум, розов локум, от онзи хубавия.
    - Хайде вече да тръгваме. Имаме работа. - подкарвам го аз.
    - Не, Генчо, ти имаш работа. Можеш да си вървиш. - отговаря Милчо
    - Е, а ти? Ти какво ще правиш? - питам.
    - Нищо! Ще си остана тука и ще я погледам. - отговаря и не мърда. Явно наистина е решил да прекара целия ден тук. Ей, така - просто да гледа някакво си момиче. Побърква ме тоя човек.
    Седмици наред Милчо ставаше рано сутрин и отиваше на глупавата пейка пред глупавата книжарница. Сядаше и просто гледаше някакво момиче. Запозна се с нея. Приказваха си, смееха се понякога. Разказваха си за себе си. Милчо я гледаше с цялото очарование, на което е способен един мъж. Тоя я харесваше. Харесваше я като човек, обичаше я като приятел. И щеше... щеше скоро да се влюби в нея като жена.
    Една вечер, когато се прибрах от работа, намерих Милчо на масата в кухнята. Беше наредил един огромен пакет с целувки  и ги разглеждаше.
    - Как мислиш, Генчо - коя е най-хубава от всичките?
    - Всичките са еднакви - белтъци и захар. Някои имат и малко оцветители - те затова са и жълти, и розови...
    - Не е така. Ето виж, тия са малко счупени - казва Милчо и сочи целувките, които е отделил, чудя му се. Едни нищо и никакви целувки, а той им отделя толкова голямо внимание.
    - И за какво са ти тия целувки, приятелче? - питам с недоумение аз.
    - Искам да ù подаря целувка. Сещаш се. Не мога да я целуна. -  казва Милчо и очите му стават влажни и тъжни като на сърна.
    - Е, защо да не може, бе, Милчо. Ти си момче, тя е момиче - какво те спира толкоз - питам.
    - Ами... - замълчава - може да ми се разсърди. Аз не искам тя да ми се сърди.
    - Е, добре, де. Но тя ще разбере смисъла на целувката. И тогава? Тогава какво ще ù кажеш... ако реши, че трябва да се разсърди? - питам го и чакам с интерес какво ще ми отговори.
    - Ами... ще ù кажа, че това е десерт. И тя ще ми остане приятел. - усмихва се. Усмихва се, но виждам, че му е тъжно.
    - Милчо, ти я харесваш, нали? - хвърлих палтото на стола и седнах срещу него. Милчо мълчи и не повдига глава даже.
    - Тя е красива - прошепна.
    - Не, Милчо. Ти я виждаш красива.
    - Не! Тя е красива, а за мен е най-красива. - казва Милчо и ме поглежда. Не искам да го разпитвам за нея. Ще ми разказва надълго пълни небивалици за косите ù, изтъкани от златни нишки. За очите ù, в които летят птици. За усмивката ù, по-ярка от слънце - и всичко това безбройно много подробности. И думите няма да му стигнат да каже онова, което иска. А аз съм изморен и не искам да го слушам. Преди да си легна, Милчо ми иска опаковъчна хартия - да опакова целувката като подарък. Цял ден бил търсил, но понеже било неделя и нямало никъде. Подарък целувка?! Мисля, че се е смахнал съвсем. На сутринта Милчо става с мен. Иска да отидем заедно на работа, но преди това да минем за малко през книжарничката.
    - Само няколко минути, обещавам. После ще ти помагам с работата - а когато той помага, всичко става и лесно и бързо. Съгласих се с него. Отиваме в книжарницата. Каза едно срамежливо "Добро утро" и се забоде на щанда с книгите. Взима една, сетне втора, но не го вълнуват толкова. По едно време неговата "принцеса" излезе нанякъде, а той бръкна в джоба и извади една от снощните целувки. Остави я на бюрото, на което работеше онова момиче и излезе бързо навън. Срамежлив като дете. Смешно срамежлив. Непоносимо смешно, но явно това си е неговият начин.    
    Милчо продължи да ходи в книжарницата. Понякога носеше по нещо - я шоколад, който беше купил за онова момиче. Понякога носеше вино - "Ей, на - да се сгреете всичките. Студено е навън" - казваше, облечен само с  тениска. Сърцето му пълно - не чувства ни вятъра, ни дъжда, ни студа.  С течение на времето обаче Милчо ставаше все по-тъжен и унил. Връщаше се уморен без причина. Изгуби апетита си. Спря да чете вечерно време. От оня смахнат човечец, който се появи на вратата ми с торти и гирлянди, остана само блед спомен. Все по-често мълчи. Остава буден до късно, и ако успее да заспи - спи неспокойно. Тревожна му е душицата. Една вечер се прибра късно. Всъщност беше посред нощ. Омърлушен, тъжен, пил. Не мигна цяла нощ. А той ми е приятел. Знам му душицата. В гърдите му живее птичка. Не иска много. Простор ù трябва, за да лети. Гледам го как се е свил в леглото и ми става тъжно за него. Когато станах сутринта, Милчо не приличаше на човек.
     - Какво ти е, Милчо? - питам го, а той ме поглежда. В очите му е буря.
     - Уморих се, Генчо. Уморих се да се боря с вятърни мелници. Уморих се жаден да бъда, а хляб да ми дават. Тъжно ми е. Празно. - казва Милчо. Гласът му тих и монотонен. Без емоция.
    - Какво е станало? - питам го аз, въпреки че вече знам какво ще каже.
    - Лош човек ли съм, Генчо? Какво ми има? Сигурно съм грозен. Това трябва да е. Грозен. Нали няма грозни хора, Генчо? Всички са хубави. Някои имат хубави очи. Някои хубаво тяло, някои хубава коса. Всеки си има по нещо хубаво. А аз, Генчо? Аз нищо май си нямам. Ей, на - виж ме. Нищо си нямам. - казва Милчо, а очите му тъжни като на кошута.
    - Защо да си грозен, бе, Милчо? Виж колко момичета тичат по тебе. И то - хубави. Значи не си грозен. - опитвам се да го разведря. И не го лъжа. Милчо има много приятелки. Когато Милчо обича, е различен. В него има живот, има толкова много живот, че заразява всички наоколо. И тогава винаги почват да се навъртат разни момичета. Но той не вижда. Сляп е. Очите му не търсят. Той е видял някъде, в някого нещо - и то му е стига. Стига му да обича. Стига му да не спи. Стига му е... Навън вали сняг. Милчо гледа през прозореца и мълчи. После ме поглежда.
    - Харесваш ли снега, Генчо? - пита
    - Не! Студено е. Не обичам да е студено. И остави, че е студено, а и е мокро и хлъзгаво. - казвам. Наистина мразя зимата.
    - На мен ми харесва. Бяло е. Чисто. Красиво е, въпреки студа. А когато го виждаш красиво - не ти е студено, Генчо. Разликата е в очите, с които гледаме на нещата, Генчо.
    - Не те разбирам.
    - Знам. Не е и необходимо. Не е нужно да разбираш нещо, за да го обичаш. - казва Милчо и се усмихва.
    - Ами тогава... щом не е нужно. Защо си се литнал точно  към тая кифла, а? Защо просто не си избереш друго момиче и да спреш да се измъчваш?
    - Защото, Генчо, това можеш да го направиш ти. Ти можеш да се примириш. Ти можеш да избереш угодното за теб. Ти можеш  да избереш лесното. Аз не мога.
    - Но ти се бориш с вятърни мелници, Милчо.
    - Не се боря с нищо, Генчо. Ти се бориш с тях. На теб ти трябва да получаваш, за да раздаваш. Ти си беден. Ако не ти се усмихнат, и ти не се усмихваш. Ако не ти се обадят, и ти не се обаждаш. Ти си егоист. Ти се бориш с вятърните мелници, за да се самодоказваш. - мълчах дълго. И Милчо мълча. Замислих се за отношението ми с хората и колко беше прав Милчо за тях. Колко страхливо и егоистично гледах на всичко. Дори и със собствената ми приятелка. Как слагам всичко на везните.     
    - Прав си, Милчо... донякъде. Но това не ти помага. Видя, че твоето момиче не е принцеса. Затова е по-добре да си студен с хората. Като мен. Не оставаш разочарован. - казвам аз и не знам дали и аз си вярвам.
    - Принцеса е, Генчо. Принцеса. Просто аз не мога да бъда принц.
    Милчо никога не спомена нищо за нея повече. Дори и да го гореше мъка, той я държеше в себе си. Не промени отношението си към нея. Тя продължи да бъде неговата принцеса, въпреки всичко. Милчо все още се прибира вкъщи, но знам, че скоро ще дойде онази сутрин, в която него няма да го има. Ще си тръгне. Ще си тръгне, а аз за първи път го разбирам защо винаги бяга. Непосилна мъка е да смучеш бонбон през целофан. Да имаш море в бутилка. Непоносимо е желанието, което не гасне. И когато го гледам как спи неспокойно, как клепачите му треперят и под тях очите му неспокойно се движат. Как се усмихва понякога в съня си. Как прегръща възглавницата си, вероятно видял своята принцеса в съня си, се замислих колко ли още този човек ще продължава да бъде себе си. Да бъде смахнатият мечтател, който подарява целувки, за да не развали едно приятелство. Който храни уличните кучета и котки. Който може да види принцеса в едно обикновено, съвсем обикновено момиче. Колко още пъти ще пада и става, преди  да загуби най-хубавото нещо, което притежава - себе си. Преди да стане като мен, като вас, като нас - мъжете. Преди да стане пресметлив - пресметлив в мислите си, в чувствата си, в думите си. Пресметлив в сметките и отношението. Преди да започне да казва "Красива си" - без да го мисли наистина - с единствената цел да се възползва от нечие тяло. Преди да започне да пита "Как си", без да го интересува наистина. Преди да се загуби в цели и стремежи, в пари и сметки. Преди да стане егоист. И дали такъв трябва да бъдеш - чист и честен, откровен към хората, дори това да те убива. Да се раздадеш до последната капка, за да накараш някого да се усмихне, и когато го постигнеш, да се чувстваш по-богат от всички, а когато поради някаква причина не успееш - да се чувстваш най-тъжният човек на земята. Или е по-добре да бъдеш като мен - сдържан, лишен от емоция и студен. Дали е по-добре да си жив, жив като Милчо, или е по-добре да съществуваш, обезпокояван само от тъпи битовизми - като мен. Дали е по-добре да бъдеш Джордж вместо Лени? И кой всъщност е щастлив - дали аз - здраво стъпил на земята, поел по своя път възрастен човек, загубил себе си в работа и битови тревоги, или Милчо, който по детински се радва на всичко, на който малко му трябва - шепа звезди, два-три слънчеви лъча, малко сняг... и усмивката на една принцеса.

                                                                                                             на Славяна