Що трябва да стори човек,

за да добие силите на Мага?

       Николай Райнов  („Богомилски легенди“)

Денят преваляше. Слънцето отиваше по своя път и жареше безмилостно. Дъждът, който бе валял сутринта, от него веч' не бе останала следа. А Мара бързаше. Катереше урвата стремглаво и целенасочено. Снагата и се виеше по горските пътеки , средна на ръст и слаба с лице красиво.Но най-правеше впечатление усмивката и.Усмивка като на първия слънчев лъч. С очи интелигентни, плашещи повечето мъже,  но не и мъжът Стоян. Почти не усещаше ни жега, ни умора. Затова си имаше причина. Мъжът `и четвърти ден бе с треска. Гореше целият. Как ли не опитваха да го лекуват. Мара бе викнала знахаря на селото и поп чете молитва за здраве. И илачи, които знаеха пробваха, но треската на Стоян се усилваше. На третия ден той изпадна в несвяст и започна да бълнува. И тогава Мара реше да пробва друго. Говореше се в селото, че високо в планината живее дядо Милчо, откъснал се от света чиляк. Едни казваха, че е свят човек, други – че вещер и говори с духове, но и едните и другите се страхуваха от него, но знаеха, че умее да лекува,както и други странни неща. Но мъчно можеше да бъде намерен в горските пущинаци. А Мара нямаше кого да прати да го търси. Само Стоян бе мъж в къщи, детето `и - още невръстно. Живееха заедно с майката на Стоян ,и друг си нямаха. Затова и тръгна да го търси. Отчаяни мерки , защото турците бесуваха навсякъде. Вярно, кърджалийските времена като че отминаха, но си бе опасно. Все още имаше банди като на Али Живодера и Хасан Черния. Малки, но зли шайки, които безчинстваха наоколо. За сама жена беше опасно да иде за вода в селото, камо ли да скита сама из пущинаците. Но Мара намери смелост в себе си и тръгна. Остави детето си и грижите за Стоян на майка му. Потегли много рано. Страхуваше се да не я види някой в селото, че сама жена е тръгнала на път, и да каже където не трябва. Затова и целия ден катереше планината неуморно. Единственото `и указание бе, че са виждали Милчо към Перовите скали. Тя се спря за малко, колкото да хапне и да пийне водица. И потегли отново.. Залезът не бе много далеч, а до скалите имаше още път. А той стана още по стръмен и труден. Но Мара вървеше. Желанието `и да помогне на своя любим ѝ даваше сили. Почти на залез, когато сенките ставаха най-дълги, се случи нещо, което тя не очакваше.

Тъкмо изкачи поредната скала и от гората срещу нея излезе вълк. Мара замръзна. Погледна звяра в очите и видя, че те са кротки. Но още по-изненадана бе, когато зад вълка излезе човек. И то какъв. Висок, много висок и едър. Облечен в нещо като расо – кафяво на цвят. Но най-вече я

2 -

поразиха очите на мъжа. Сини, толкова сини, че чак блестяха. Тя се оглеждаше в тях, като в езеро. Такава мощ излъчваха те.

– Здравей сестро, аз съм Милчо – представи се той. – Мен търсиш.

– Мара – успя да каже.

– Ела с мен, знам защо си тук. Ще пренощуваш при мен, и сутринта ще те изпратя с лек към къщи.

Мара тръгна след него, а той все едно не стъпваше. Толкова леко се движеше, въпреки огромния му ръст.

Да отиде да нощува при друг мъж ѝ изглеждаше опасно, но чувстваше, че с Милчо ще е в безопасност. След преход, който продължи доста време, и то в тъмното, но Милчо вървеше все едно е светъл ден, те стигнаха до колибата му. Той запали огъня и сложи вода да ври над него. Мара се огледа. Колибата се оказа доста чиста и подредена. Видя, че на лавици имаше доста бурканчета с мед и горски билки, както и други с разни прахчета и течности. Но най я поразиха странните символи на стената на колибата – някои приличаха на звезди, а други на странни спирали, които се виеха и свършваха пак там, от дето започваха.

– Какви са тези неща – не се сдържа Мара и посочи спиралите?

– Костенурки – отговори загадъчно Милчо.

– Как костенурки? Аз съм виждала костенурки и те не изглеждат така ?

– Тези са небесни – усмихна се Милчо.

Това я обърка още повече, но тя реше да не пита повече за тях. Вместо това попита:

– Как така вълкът те слуша? Магия ли е това?

Милчо се засмя и отговори:

– Не. Намерих го като малко вълче и го отгледах. Затова ме слуша. Магията е в това, че го обичам и той ми отговаря със същото. Нека сега вечеряме и след това ще ми разкажеш за треската на мъжа си.

– Но как разбра? Аз не съм ти казала нищо.

• По специален начин – отвърна и.

За вечеря Милчо сложи стар хляб и сирене. Мара понечи да извади от нейната храна. Носеше малко сушено месо. Но Милчо я спря, като `и обясни, че за вечеря е нужно едно ядене. След като се нахраниха, той я разпитва надълго и нашироко за треската на мъжа `и, и за това как са го лекували досега. След като Мара му обясни, той заключи:

– Вашият знахар му е давал илачи с надежда просто нещо да му помогне. Задръстил го е с лекове. Слушай сега. Ще му дам цяр да го очисти и след това цяр за треската. Ще му даваш мухлясал хляб, поне от три-четири дена стоял. Нека пояде една седмица и ще се оправи. Ще видиш.

3 -

– Как да ти се отблагодаря, дядо Милчо?

– Това, че обичаш мъжа си ми е достатъчна благодарност.

– Но аз настоявам. Моля те!

– Добре. Един ден ти самата ще почувстваш как да ми благодариш. Когато настъпи този ден, ще разбереш. Сега е време за сън.

На сутринта, след като изгря слънцето, дядо Милчо я отведе до пътеката, дето я намери вчера и се сбогува с нея. Мара бързаше да занесе церовете на Стоян. Пътят бе дълъг, но тя чувстваше, че нещо я закриля. Тъкмо, когато ѝ оставаше съвсем малко до селото, я сполетя беда.

Излизайки от гората и прекосявайки една поляна, точно когато я бе преполовила, от гората излязоха конници. Петима на брой, те бързо я наобиколиха.

– Я виж, Али, гяурка!

– При това хубава, Хасан – му отвърна му Али.

Да попаднеш на Али Живодера е лошо, но с него да е и Хасан Черния си е направо отвратително. Не хора а зверове.Имената им говореха достатъчно за тях. Али който се забавляваше с това да измъчва хора и Хасан .За него казваха че слънчев лъч не е докосвал душата му, затова и Черния

– Добре, ще се позабавляваме с нея – усмихна се злобно Черния?

– Да. Ще е малка утеха дето Чакъра* ни направи засада и едвам се измъкнахме – отговори Живодера.

– Загубихме доста хора, но сега ще си изкараме целия яд върху тази гяурка – отговори Живодера.

– Доста нагло гледа гяурката – подхвърли Черния.

– Да, сега ще снемем този поглед, аз ще съм пръв – каза Живодера.

– Правете с мен каквото искате, но тези лекове, които нося, оставете ги в селото за Стоян мъжа ми, моля ви – проговори за пръв път Мара!

– Няма да стане, Ханъм. Това дето сме го замислили не трябва да се разбира – отговори Живодера и се засмяха всички.

– Моля ви, той ще умре без тях. Подхвърлете ги на мелничаря. Той ще мълчи. Само му ги предайте – през сълзи говореше Мара.

Но напразно, това само предизвикваше смях в тях.

В това време едни очи наблюдаваха цялата сцена. В момента, в който Живодера посегна към Мара, се чу мощен вик:

– Грааа, граа, граа.

Толкова мощен бе викът, че кърджалиите се сепнаха и извадиха оръжията.

– Какво беше това – попита един от спътниците на Живодера и Черния?– Джин – обади се друг.
– Стига глупости. Джин – скара се Живодера.

И отново прозвуча ужасният и злокобен вик:

– Граа, граа, граа.

 4 -

И от гората излезе същество, което може да накара и най-смелите да се свият. Огромно, черно като катран, рогато, с лице като от кошмар, приличащо на адова птица с грозно изглеждащ клюн. С ръце огромни, завършващи с криви нокти, то вървеше на два крака към тях. Пръв се окопити Живодера и нареди:

– Стреляйте – и сам изпразни кремъклийката и пищовите си!

Другите последваха примера му – стреляха по съществото с треперещи от страх ръце. Разнесе се такъв дим от стрелбата, че за момент все едно мъгла бе паднала. Когато се разсея барутният дим, от него изплува съществото, още по-едро и отново на даде крясък.

– Граа.

Но този път му отговори и друг звяр. Вълчи вой се разнесе наблизо.

– Вика на помощ горските зверове – извика един от конниците.

Звярът на даде крясък още по-силно. Продължи към конниците целеустремено. А в това време от гората излезе вълк и застана до звяра. И също зави. За кърджалиите това бе краят на тяхната смелост. Невиждан звяр, който куршумите не го ловят и който контролира горските зверове бе нещо извън техните представи. Такъв първичен страх се събуди в тях, че не можеха да мислят. Избягаха.

След време се разбра, че Валията на окръга ги заловил и ги обесил. Това, което не се разбра е, че след тази случка ,до края на живота им , те сънували кошмари за звяр, и зловещият му крясък.

А Мара в момента, в който видя вълка до звяра, се успокои и страхът я напусна. Тя позна вълка на дядо Милчо. И когато звярът я приближи, той се хвана за рогата и дръпна нагоре. Оказа се кукерска маска, а зад нея дядо Милчо.

– Добре ли си, Маре? Аз съм – каза Милчо.
​​​​​​​– Д-да.

След малко Мара успя да се окопити малко и тогава дойдоха и въпросите: „Как?“, „Кога?“, „Откъде?“ и други. Милчо кротко `и обясни, че като негов гост той имал отговорности към нея за безопасното и прибиране.Видял бедата и се притекъл на помощ. Кукерският костюм го държал наблизо в хралупа, защото напролет идвал да гонят злите сили с кукерите в селото, и за да не го носи от Перовите скали. Че костюмът е изработен от дъбово дърво и кожи, и че куршумите са заседнали в дървото. И други неща `и каза, докато не задоволи любопитството `и .Изпрати я до селото и си тръгна. .Това което не разбра Мара е, как извади такава мощ в гласа си Милчо ,че да ги накара да да избягат насилниците.Остана си загадка.

Мара отнесе цяра на мъжа си и го излекува. След това много години разказва на децата си и в селото историята за горския пазител – дядо Милчо.

Изминаха доста години от тази случка. Един ден когато внукът и се доби с мъжка рожба . А Мара стана прабаба .Отиде да види превнучето. Погледна го и видя очите му сини ,като ясно небе,очи в който можеш да се огледаш. И попита:

- Как го кръстихте?

- Познай Бабо . Милчо го нарекохме.

Мара се усмихна и разбра.

* Става въпрос за Чакър Войвода.