-     Пусти кьопави ръце! Да опустеете дано!... 
Грохотът от падналата върху плочките в кухнята тенджера, в комплект с Янините клетви, рязко и нагло нахлуха в главата на все още спящия Минчо, предизвиквайки неимоверно уголемяване на зрителните му органи и ускорен ритъм на сърдечния мускул, автоматично допълнени от неудържими дебелочревни контракции. Той рязко отхвърли олекотената завивка  и машинално опипа дъното на бельото си, след което обърса с длан избилата по челото му ледена пот, стана от леглото и много внимателно запристъпва към тоалетната. 
-    - Тая наистина ще ми докара инфаркт! – измърмори, едва успявайки да смъкне гащите, и отприщи мощен гейзер. – На косъм бях! Оная трябва да черпи, че няма да пере!...
Яна отдавна бе приключила делата си в кухнята, оставяйки я изпълнена от приятното ухание на топла шкембе чорба,  и гледаше телевизия в хола. По едно време чувствителното и обоняние долови нов букет от резливи аромати и веднага съобрази, че мъжлето и вече е минало през тоалетната. Погледна към отворената врата и го видя – застанал  с умислено изражение пред огледалото в антрето.
-     - Какво се чудиш, бе Минчо? Дали ако се окъпеш ще замиришеш по- различно ли?!?
-     - Не ма! Виж какъв тумбак съм отпрал! Едвам се сгъвам, като си обувам обувките! И сланини съм натрупал...
-     - Горкичкият, отлепил му се корема от кръста... Защо не вземеш да поспортуваш?!? В съседният блок има фитнес. Отиди, поразкърши се малко. Хем някой мускул ще направиш...
  - Че аз нямам ли мускули, ма- напери се той. 

 - Имаш, но всичките са ти в гърлото, че само него тренираш с пиене!
Минчо сериозно се замисли:  „ Този път май е права тая... А и няма да съм край нея и да и слушам ревливите индийски сериалчета... „
-    Ми, добре, ма! То и там е за хора... Що да не ида и аз?
-    Представяш ли си?!? Не само в кръчмата е за хора, а и там! – саркастично вметна Яна – Какво правиш бе?
-    Обувам си маратонките, нали уж във фитнеса...
-    И по боксерки ли ще ходиш? Не ти плащат за реклама, за това вземи, че си обуй анцунга и си облечи чиста тениска! Но, първо се изкъпи! И не гледай като бито псе, а влизай веднага в банята!
Минчо неохотно изпълни заповедта, мърморейки:
-    - Ми, като само ме стресираш... Ще ме направиш като Хахо Търкала... Ще се събудя някоя сутрин и акъла ми ще е избягал... 
Само след три минути вече сушеше косата си със сешоара. После обу анцунг, облече любимата си протрита фланелка, скочи в маратонките и се изниза още преди Яна да успее да каже каквото и да било. И понеже подвижният затвор, наричан асансьор много го стресираше, тръгна по стълбите.
-    - Хем да подгрея, хем за издръжливост! – самонавиваше се той, докато слизаше надолу.
Излезе от входа, пресече улицата и влезе в отсрещната сграда. Точно над стълбите имаше стрелка с надпис “ към фитнеса“. Изкачи ги, премина коридора и в дъното се озова пред двойна врата, на която с големи букви пишеше „ФИТНЕС“, а отдолу- "четири лева на ден, петдесет лева за месец"  
-    - Тия и пари ли искат?!? – възмути се гласно той- Че аз на село, в кръчмата при бай Димо, за три лева изпивам кана вино, а тук – четири лева за да се самоизмъчвам!!! – и разочарован си тръгна, без дори да надникне вътре.
Прибра се в къщи а Яна още от вратата го захапа:
-    - О- о, спортиста! Сигурно си страшно уморен и ужасно жаден след продължителната тренировка? Нямаше те цели седем минути...
Минчо с гордо мълчание подмина както иронията, така и самата нея, влезе в стаята си и се облегна на перваза на отворения прозорец, мърморейки:
-    - Тук съм като затворник... Дали да не потърся втора работа – за следобедите?!? Така само вечер ще се прибирам ... – и с интерес се загледа в пъплещите като хлебарки по скелето, опасало новостроящия се на отсрещната поляна блок, работници.
  - Смели момчета, ей! – възхити се той- като маймуни са...
  - Вместо само да зяпаш и да мърмориш, вземи, че се поразходи до строежа. Пък ако си търсят хора- поработи малко. Тъкмо ще позаякнеш! И без това само се чудиш каква простотия да направиш...
  - Уф, стресна ме, ма! – подскочи той- Какво се промъкваш като агент на ЦРУ? Можеше поне да почукаш...
  - Ау, колко сме чувствителни и възпитани- с ехидна усмивка каза Яна.
  - Кои, ма?!? – заоглежда се, въртейки ококорените си очи.

   - Е-е, в това, да се правиш на луд, много те бива! И в пиенето, естествено! Но за работа хич те няма...
  - Мен ли, ма?!? Ти май не познаваш бате си Минчо!
  - О-о, много добре го познавам!
   - Значи си наясно, че той реши ли нещо, няма „това- онова“!
  - Тогава защо не вземе да реши да поработи? Защото не може нищо!
  - Кой ти каза?!? Я стой тук и гледай как действа един истински и кадърен мъж! – и я придърпа до прозореца, след което бързо излезе от апартамента.
Слезе по стълбите до долу, пресече шосето и закрачи по поляната към една групичка работници, които, приседнали върху няколко тухли, обядваха. Приближи ги  тъкмо когато един от тях флегматично разказваше:

   - .. И виждам едно идеално за целта дърво. Спирам. Слизам от колелото. Пускам степенката и го облягам на нея. Изправям се до дебелото стебло и първо поглеждам на ляво. После поглеждам на дясно. Никой не гледа към мен. Разкопчавам ципа. Вадя го. Изпикавам го. Изтръсквам го и го прибирам. Вдигам пак ципа. И отново се оглеждам. Първо поглеждам на ляво, после...
-    - Ай стига си се оглеждал вече, бе, Бързак! Разкажи най- после и за панаира че свърши почивката, докато се изпикаеш! – изнервено го пресече един от колегите.
   - Ами-и, после се качих на колелото...
   - Здравейте момчета! – прекъсна го Минчо- Приятен апетит! Аз само да попитам- ще се намери ли някаква работа за мен?
Всички го заоглеждаха с голям интерес
  – Най- добре да питаш Цайса! – обади се, след известна пауза едно от момчетата- Ей го там, точно до чакъла! Оня с каската, дето се цъкли в чертежа.
  - Благодаря! – отвърна Минчо и се отправи към бригадира.
Спря до него изчака малко, но след като присъствието му не бе отчетено, каза на висок глас:
   - Здрасти, Цайс! Има ли работа за мен?
Човечецът така се стресна, че изпусна чертежа! После свали очилата забърса стъклата им с носната си пожълтяла кърпа, пак ги сложи и заразглежда нашия човек с преценяващ поглед. Най- сетне заговори:

   - Мойш ли да носиш вар и тухли? Трябва ми общак! 
   - Кой аз ли, бе?!? Аз колкото тухли и вар съм пренесъл... 
   - Добре! Да видим... Я пренеси тази купчинка до втори етаж!
   - Че аз това само с поглед го отнасям, бе! – грабна Минчо една тухла и заизкачва стъпалата.
След третата фланелката му бе цялата в пот, а дробовете му горяха...
  - Виж, Цайс, сега ще се прибера че не съм си взел лекарството... – измънка той и си тръгна, чудейки се дали първо да не походи малко на фитнес, до като заякне, и чак тогава да се върне тук.
И така, отново се озова пред двойната врата в дъното на коридора, с портфейл в ръка, събирайки четири лева на стотинки. Като ги изброи два пъти, отвори едното крило и влезе. Озова се в просторна и светла зала, в която всеки от присъстващите се напъваше, залепен за някакъв уред, като муха на изпражнение, и    здраво помпеше козунаци. Чуваше се само пъхтене и трополенето на щангите. Гледаше смаян тези здравеняци и мислеше: „ Добре, че поналях малко килца, защото иначе нямаше да ме забележат! А оня там сигурно е тренера... “ . Пое дълбоко въздух, изпъчи гърди и тръгна към човека, който показваше някакви упражнения на един младеж. Всички присъстващи впериха удивени погледи в новодошлия, който, наперен като паун, гордо дефилираше, а надписът на тениската „ Аз съм мъжът! " предизвика бурен интерес и кикот. Минчо се издразни и тихо изсъска през зъби:
   - О- о, чакайте! Още нищо не сте видели! Който се смее последен...
  - Здравейте! – стресна го гласът на инструктора- За пръв път идвате при нас, нали?
  - Да!
  - А друг път посещавал ли сте такъв род мероприятия? Вдигали ли сте тежести?
  - А бе, младеж, бате ти Минчо колкото бутилки и дамаджани е вдигал, ти нямаш толкова косми по брадата си, че да ги изброиш!
  - Ясно-о! Напреднал си значи... Сега ще ти направя програма по която да тренираш и само след три месеца няма да можеш да се познаеш! Ще си като биче! Ела сега. Ще започнем от тук! – и го поведе към една свободна лежанка, около която се търкаляха различни тежести.
Показа му с какво упражнение да започне и Минчо ентусиазирано грабна двете еднокилограмови гирички и направи енергичен размах с ръце. От двете му страни всички, в които надделя инстинкта за самосъхранение, автоматично се хвърлиха по очи на пода, страхувайки се, че или ще изпусне тежестите или кльощавите му ръце ще се измъкнат от ключиците и ще отлетят. Но, след като нищо от това не се случи, хорицата един по един се заизправяха, поуспокоени. След двайсетина повторени спортягата остави на пода гиричките и фокусира двата петнадесет килограмови дъмбела. Изгледа ги презрително и направи крачка към тях.
   - Чакай! – викна инструктора- Рано ти е още! Първо свикни с по- малките тежести и – чак тогава с тези!
   - Ти какво, подиграваш ли ми се?!? Аз когато съм разнасял по един петдесет килограмов чувал със зърно под всяка мишница, ти още си се люлеел в на баща си крачола! Ей сега ще видите и ти, и онези, дето се хилят, батко ви какви неща умее! Само гледайте!
Всички се събраха около него. А той, въпреки, че вълнението от вперените в осанката му погледи и обзелото го притеснение набъбваха като ферментирала гроздова каша в стомаха му, се съсредоточи, пое дълбоко въздух, извика в себе си цялата мъжественост, сила и воля, с които разполагаше, хвана тежестите и мощно напъна! Гръмовен тътен, придружен с букет от зловонни газове даде израз на освободилото се напрежение и само след секунди единствено уредите, изоставени като сирачета, стоически понасяха последиците от органичната експлозия. Минчо забърса сълзите от подлютените си очи и саркастично отбеляза:
   - Така е, като слушам Яна! Ако първо бях минал през кръчмата, сега щеше да ухае на първокачествен „Мавруд“!
Огледа се и видя тренера прострян на перваза на широко отворения прозорец. Дишането му бе забързано и често прекъсвано от дрезгава, суха кашлица. Като се посвести малко, погледна към фитнес маниака и изхриптя:
-     - Майко мила... Глей къв скакалец си... Къде я държа тая атомна бомба... Теб трябва да те вземат военните и да те използват като биологично оръжие...
А Минчо, оглеждайки празната зала и чувайки единствено мрънкането на инструктора, възмутен до дъното на душата си, изригна, този път- словесно:
   - Бе, какви хора сте това- гражданите?!? На село в кръчмата ме молеха да пръдна, защото всички комари падаха парализирани и само тези с най- бързите рефлекси успяваха преди това да махнат един- два пъти с крилца! А тук?!? Вместо благодарност, че изтребвам микробите- бягат! А и се оплакват! Хора... Нямат угодия!...
След няколко минути салона пак се изпълни, но никой не се реши да доближи уредите, около които, отново с гирички в ръце, св потеше Зловонко Гръмотевицата. Най- сетне, след като прецени, че достатъчно е изтормозил железата с упражнения, ги остави на пода и се обърна към дъмбелите. Постоя нерешително известно време, но,  почувствал вперените в него погледи и настъпилата напрегната тишина прецени, че ще в по- здравословно да приключи с тренировката.
   - Аде, тренер! Като за първи ден- стига ми толкова! – провикна се той и въздишки на облекчение и радостни възгласи се понесоха от всички страни из салона.
Тогава Минчо доби напрегнато изражение на лицето, рязко се наведе и хвана двата дъмбела. В миг настана гробовно мълчание!
  - Спокойно, бе! – разсмя се той- Шегичка! За днес- стига!
Изпъчи гордо гърди и бавно и наперено напусна залата, в която споменът за него със сигурност щеше още дъ-ълго да витае...