Легна под храста с изплезен език. Едва си поемаше дъх от бягството. От нейната, някога лъскава козина, не бе останало нищо. Вече цялата бе покрита с пръски кал. По опашката  имаше закачени бодли от трънливите шубраци. Ослуша се нервно. Наоколо цареше тишина и започна да облизва раните си. Постепенно се болките намаляха. Реши да посъбере сили, за да продължи бягството си. Продължи да се почиства, но умората надделя и задряма. Доколкото можеше да направи това една вълчица. От време на време цялото и тяло нервно потрепваше. Надигаше глава и някакви спомени я караха да се озъбва към посоката, откъдето бе дошла. Но тишината я успокояваше и отново отпускаше глава. И засънува своята глутница, която бе я изоставила.

Роди се със странна окраска. Нейният баща бе подивяло домашно куче, което си бе заиграло с майка и. Тя приличаше повече на куче, отколкото на вълче. Това накара по-големите да я избягват, но родените с нея я приеха дружелюбно. Тази пролет се родиха малко женски вълчета. Повечето бяха мъжки и тя свикна с тяхното внимание още като малка. Усещането за някаква особена, природна власт над тях я караше да се приема за по-особена. През есента вече цялата компания вече тичаше заедно и си позволяваше все по-дълго да се отделя от глутницата възрастни. След една година вече се бе превърнала в истинска малка вълчица. Имаше особен блясък на козината и особена походка, когато се приближаваше към някой млад вълк. 

Все повече и се харесваше да се заиграва с младоците. Някакъв природен зов я караше да ги подтиква към съревнование помежду им. Обикаляше ги бавно един по един докато започваха да я гледат някак странно и жадно. По-буйните побутваше с влажния си нос. На по-ленивите и недосетливи облизваше муцуните. Впиваше леко острите си зъби в рамото им, докато кръвта им се разиграеше. След това се отдръпваше и лягаше. Обичаше да се наслаждава на сблъсъците между възбудените вълчета. Те с всеки изминал месец все повече заприличваха на битки за власт. Често пъти, още преди да е свършила, тя вече се надбягваше по съседните хълмове с някое от тях. И оставяше останалите женски да чакат и се борят за победителя. Друг път сама изчакваше края на игрите и уверено се приближаваше към изморения победител. Лягаше пред него и го канеше с опашка да си играят. Лъскавата козина и особения начин да приласкае харесания от нея самец често и помагаха да надделее над останалите женски. Почти винаги успяваше да привлече вниманието на победителя. Нямаше кой да и устои. Колкото и да бе изморен или наранен от ставащите все по-свирепи ухапвания. Втурваше се след нея сред дърветата и едва на следващия ден се прибираха. Гладни и изморени, но щастливи. Останалите гледаха и точеха зъбите си за следващото съревнование. И за нейното внимание. На младата вълчица и харесваше да ги дразни, а после да избира кой да я последва в гората.

Така постепенно минаваха месец след месец. Тя вече си бе създала своя компания от млади вълчета. Нещо като глутница в глутницата. Докато възрастните ловуваха както своите родители, младите някак неусетно намериха свой начин да се изхранват. Обикаляха около селата и кошарите. Вместо да отвличат дребни домашни животни, пускаха нея пред себе си. Нейната окраска и поведение заблуждаваше овчарските кучета. Забравяха за вълчата миризма и започваха да се заиграват с младата вълчица. А тя избираше едно от тях и с игра го отвличаше надалеч от селото. А там го чакаха острите зъби на глутницата. И нямаше спасение за него.

Все по-често селяните губеха своите кучета. Докато най-накрая решиха да разберат, какво се случва. Започнаха да ги връзват на дълги вериги, за да не се отделят от стадата или дворовете. И един от тях забеляза младата вълчица. Отначало окраската излъга и него, но бързо разбра истината. Тя не искаше да си играе. Не нападаше кокошките. А с тяло и опашка мамеше избраното куче да я последва. То не можа да скъса веригата и тя се отказа. Овчарят я последва скришом и видя младата глутница да очаква поредната си жертва в близката долчинка. Вечерта събра другарите си и съставиха своя план.

На сутринта вързаха едно от кучетата на въже. Останалите всеки задържа до себе си и се скриха. Не чакаха дълго. Тази нощ вълчетата не бяха намерили храна и бяха решили да опитат отново своя късмет. Хората не усетиха кога вълчицата се появи на края на селото. Прегриза със зъбите си въжето и освободи кучето. Кръжейки с младото си тяло около него, започна да го кани да играят. Избързваше напред, връщаше се и подканящо го захапваше леко по рамото. После отново изтичваше към гората. Нямаше какво повече да чакат. Пуснаха кучетата. Глутницата се разпръсна. Улучиха на място няколко от тях, но не обърнаха особено внимание на избягалите. Знаеха техните навици. Всички започнаха да преследват вълчицата. Вече знаеха, че тя е причината за всичко. Един от тях успя да я улучи, но младото тяло не се предаде. Почти цял ден криволичеше по поточетата, докато успя да ги заблуди. Загубиха следите и.

И ето сега изморена, гладна и ранена, се криеше под храстите и се надяваше да не открият следите и. Искаше само до нощта да събере сили и да напусне този район. В себе си разбираше, че вече познават нейните навици. Така и щеше да стане, но хората бяха твърдо решили да не я изпуснат. Затова, вместо да я преследват направо, още по обяд бяха обкръжили цялата гора. И сега спокойно стесняваха направения обръч. Само чудо можеше да я спаси. Но цялата и природа не искаше да се признае за победена. Разчиташе на упоритостта и на ума си да се спаси. Да оцелее. Не искаше да се предаде.

Лятната нощ бавно завиваше клоните на дърветата. В далечината започнаха да се чуват човешките гласове. Кучетата отново бяха различили миризмата на вълк и кръв. Видя изникващите от различни страни факли. Надигна се от леговището. Започна трескаво да върти глава, накъде да бяга. Забрави за болката и умората. Искаше само да се спаси. Ако можеше. Но съдбата бе пожелала друго. Може би, за да и върне за разкъсаните от нея и останалите вълчета жертви. Видя хората почти едновременно да излизат около нея. Кучетата отдавна я бяха усетили и се насочваха право към нея. Докато я видяха и обкръжиха. Застанала с гръб към храста, младата вълчица не искаше да се предава. Цялото и тяло искаше да продължи да живее и се забавлява, както досега. Продължаваше да ги заплашва със зъбите си. Но започна да разбира, че не може да избяга. Знаеше, че ще си получи заслуженото, но разчиташе, че може да ухапе още някого.  Бе решила да хапе, докато силите и позволят. Очакваше някакво чудо да я спаси.

Появиха се и хората. Огледаха причината за своите несгоди и кимнаха на кучетата. Всичко свърши бързо. На сутринта първите птици видяха разпръснатите кости и кръвта по тревата.  Две млади кучета бяха дошли да си играят с лъскавата някога кожа. Тя вече не ставаше и за изтривалка на крака.