Тази година зимата закъсня. Високо в планината това беше добре за младия хижар. От половин година той живееше сам горе, бе си поставил амбициозната задача до пролетта да приключи с ремонта. Малкият заслон от години се рушеше, нямаше кой да посреща замръкналите туристи, а те не винаги можеха да разчетат правилно силите си. Заслончето поне ги спасяваше от студа и мрака. Младият мъж случайно бе станал хижар. Години наред работеше като готвач на отбора по ветроходство. Харесваше работата си, но честото отсъствие от къщи го бе разделило с жена му. Понякога взимаше малката си дъщеря по лагерите, покрай водата и вятъра момичето бе заобичала и него. Тя му липсваше.

        Планината изведнъж го превзе,  нуждаеше се от самотата, за да реши пътя си занапред. А и бе свикнал да помага на всеки, лагерите го срещаха с млади хора, той също все още бе млад и силен. Ще минат две-три години по чукарите и тогава  отговорите ще дойдат сами.

         Каменната сграда бе само с три помещения. Едното щеше да се превърне в малка кухня, от столовата ще се влиза в спалното, десетина нарове един над друг, но с всичко най- необходимо за една нощувка. Хижарят започна от прозорците, имаше приятели от града долу в равнината, направиха му алуминиева дограма. Бе странно да видиш тази малка каменна  къщица, обградена с мочурляк, но горда с белите нови прозорци. Наровете бяха вече сковани,  от  военното поделение долу бе купил почти нови завивки и постелки. Няколко шарени парцалени черги от близкото село взе срещу помощта да осигури три-четири коша с дърва за две самотни жени, нямаше друг кой да им помогне. Приятелите му докараха  голямо кюмбе и кюнци, готварска печка на дърва щеше да е в помощ на туристите, които обичат да приготвят нещо топло и си носят продукти. В хладния зимник отвън щеше да държи малко брашно, олио и сол. Оставаше да се погрижи за банята. Това го бавеше вече цял месец, а и трябваше да се справя сам с изкопаване на дренаж покрай заслончето. Нямаше за къде да бърза, всеки ден работата му я прекъсваха любопитни туристи, спрели тук за кратка почивка. Тогава хижарят се оживяваше, вадеше вино, черпеше с цигари и разказваше за себе си. Понякога ги изпращаше на около километър, за да им покаже пътя и да бъде по-малко време сам.

        Вечерите му бяха най-трудни. Петромаксовата лампа хвърляше сенки по страниците на няколкото книги, с които залъгваше самотата. Бе поръчал да му осигурят малък агрегат, тогава ще има и телевизор за гостите, мечтаеше си той.

        Този следобяд свърши рано с работата. Щеше да слиза по-долу, на час и половина път до голямата хижа. Там животът бе друг, оживен и разнообразен. Туристите бяха толкова различни,  едни се качваха само да се напият, други обичаха риска през цялото време на годината и превземаха всички околни върхове. Но водопадът тук бе неповторим и всеки искаше да го види.  Водата падаше от горе, бучеше, разбиваше се на пръски и пречупваше светлината в цветовете на дъгата. Мократа трева се омотаваше около краката, хладният въздух влизаше в ноздрите и те опияняваше. Скалите се надвесваха отгоре и те правеха смирен.

       На тръгване времето се влоши бързо. Мъглата застла каменистата пътека и  само опита го накара да тръгне. А и щяха да го чакат. Сестрата на колегата от долната хижа идваше да му помага, когато бе свободна от работата си в градчето. Бяха два дни и той искаше да се видят отново. Тя го караше да се чувства по-ведър, не че му липсваше женската компания, винаги горе завързваше познанства. Но сега бе различно.

       Малко след като бе тръгнал, срещна хергелето. Около две дузина полудиви коне се връщаха от прехода си до водата малко надолу. Там имаше една голяма локва, никога не пресъхваше, конете през ден-два прескачаха до нея. Този път младият мъж не видя черното конче, бе се родило малко късно, през началото на есента. Винаги около толкова бялата си майка, тичаше и пръхтеше, като винаги търсеше одобрението ú. Бяха красиви заедно. Накрая на стадото сега хижарят забеляза кобилата, бе неспокойна. Цвилеше жално и протяжно, главата ú се обръщаше често назад. Бе самотна.

      След около половин час притъмня съвсем. Тогава покрай големия и стръмен завой надолу, малко под големия объл камък той го забеляза. Кончето бе притихнало, погледът му бе силно уплашен, трепереше цялото.  Мъжът трудно се спусна до него, нямаше опасно счупване. Но бе с охлузен гръб и рана на шията. Трябваше му помощ.

         В голямата хижа вече го чакаха. Имаше както винаги туристи, веселбата бе започнала. Младият хижар този път не седна на масата при тях. Хапна набързо сам, изпи едно вино и влезе в кухнята. Сестрата на колегата приготвяше вечеря за голямата група, която току-що бе пристигнала от близкия връх, трябваше да ги нахрани. Двамата не говориха много.  "Ще се върна  горе отново", ú каза той. Усети как не ú се искаше да се разделят тази вечер, но бе вече решил. След час потегли нагоре. В раницата носеше суха слама, имаше кошара наблизо. Бутилка с мляко му даде овчаря, за себе си взе пластмасово шише с вино. Около раницата завърза няколко стари войнишки одеяла, трябваше хубаво да завие кончето, нощта щеше да е мразовита. Звездите се бяха оцъклили, луната осветяваше пътеката, мъглата се бе вдигнала. След малко щеше да е при него. А на сутринта рано пак ще дойде да го види, горе в заслона имаше дебели въжета, ще го завърже и ще чака катърите. Два пъти в седмицата минаваха, водени от един човек от селото долу. Храната, бирата, хлябът се извозваха в големите кошове, натоварени на животните. Двамата щяха да се справят и изведат кончето горе, на пътеката. След няколко дни двете с майката отново ще са заедно.

        Почти бе стигнал големия завой, когато заваля. Снегът отначало бе тих, но после бързо се завихри бурята, вятърът  пронизваше и го караше да бърза. Отново съвсем притъмня, звездите се скриха под синьо-черното небе, фенерът му едва пробиваше лъч покрай стъпките му. Дъхът замръзваше, бе тъмно и студено.Трябваше да се спусне при малкото.

       Бе вече пристигнал до мястото. Усети как кончето диша и колко вярва, че ще му помогне.

       И тогава стана лошото. Кракът му се подхлъзна, не можа да запази равновесие. Раницата го повлече, лакътя се удари в скалата, след това и главата. Струйката кръв му стопли устните,  нищо страшно няма, си помисли хижарят. Усети как започнаха да бучат ушите, звездите от небето сякаш се наместиха досами лицето му. Минаваха му мисли за заслона, колко работа го чака още. Усмивката на дъщеря му изникна пред него и го накара да се чувства по-добре. Дори да не може да се прибере сега, утре катърите рано ще минат, човекът от селото ще му помогне. Има и одеяла, ще изкара някак нощта.

           След малко го обля странна топлина и му стана леко. 

          Снегът скриптеше под стъпките на трите животни. Парата около устите им се срещаше с мраза, трябваше някой да надделее. Конярът бе здраво намотал около себе си дебело одеяло, бе навързал катърите и яздеше напред. Тогава ги забеляза, почти покрити с навелия сняг. Мъжът и кончето бяха един до друг, около устата на животното бе замръзнала топла пяна. Червеното вино се бе разплискало между двамата, там снегът бе най-малко, камънаците не бяха го пуснали върху себе си. Бяха странно спокойни, сякаш сигурни, че има кой да довърши започнато. Заслонът е почти готов, остава само банята и долният край на отводняването. Майката е силна, на лято ще има друго конче, може да е със звезда на челото, та нали през изминалата нощ пак се бе прояснило и няколко звезди се бяха отлепили от небето.

             Ще има една и за все още неродения нов живот.

     В памет на Митето.