Един от най-скъпите ми детски спомени е свързан с една млекарница близо до нас. Бе на Солунска почти на 10 метра от Витошка. Съвсем близо до изхода от бившето кино, „Млада гвардия“, което вече е превърнато в голяма книжарница. За разлика от други унищожени от демократичната простотия на новите управници или превърнати в хазартни зали или магазини за използвани на Запад стари дрипи.

В млекарницата продаваха всичко търсено от млечните продукти. Нейният управител бе предприемчив човек и в нея още по ония времена можеха да се купят поне 10 вида сирене, за което бяхме чували и виждали по западните филми. Или пък с тях снабдяваха дипломатическите магазини или т.н. „свободни магазини“. Но, поне според мен, онова, с което бе известна в квартала бе възможността рано сутрин да закусиш с топло мляко. Можеше да си поръчаш да ти сложат 1-2 лъжички какао. Предлагаха млякото в три различни по големина купички, а към него банички, тутманици, и най-различни кифли. При желание човек си купуваше и само 1-2 филии хляб. Съкварталците идваха тук и да си купят в някаква подходяща съдинка топло мляко за в къщи. Най-често по този начин постъпваха стари хора или онези с болен човек у дома. Млекарницата бе истински конкурент на разпространените през миналия век в София шкембеджийници. Всичко бе въпрос на избор къде и с какво да закусиш, обядваш или по-раничко да вечеряш. Бе истински топъл рай за старите хора и учениците, защото там можеше да поседнеш и пред чаша горещ чай.

Защо пиша всичко това ли? Не, не е от умиление по старото време, а защото днес бях много приятно изненадан. Но всичко по реда си. Сутринта получих покана в телефона си да си получа нова карта в банката на „Христо Смирненски“ 32 и по средата на деня посетих отидох да си я получа. Запомнете тази улица. На около 10-20 метра по същия тротоар, видях интересен и с вкус проектиран надпис „МЛЕКАРНИЦАТА. Д.Добрев“. Собственикът много интересно бе вплел своето име в названието на магазина. Витрините със своята подредба просто подканваха минувачите да се отбият вътре. Не се стърпях и с любопитство от всичко видяно отворих вратата. Вдясно бе щандът с различни стоки, предимно млечни. Вляво бе мястото, което ме заинтересува, защото зад стъклото на лявата витрина бях забелязал хора да закусват с кифли и панички млеко. И наистина от левия щанд предлагаха различни възможности за топла закуска. Зад него ме посрещна приветлива млада жена. Аз вярвам в излъчването у хората, а нейното бе родено от ненатрапчива, но запомняща се завинаги природна красота. Въпреки, че денят бе достигнал и дори подминаваше своята половина, по нищо не личеше натрупаната умора по лицето й. Зад нейния гръб видях да и помага момиче горе-долу на 15-17 години, вероятно на обучение.

Продавачката ме посрещна с мила естествена усмивка и попита с какво да ми бъде полезна.

– Благодаря Ви, но не искам нищо. Тук съм, защото видяното във Вашата млекарница, освен че е много рядко срещано в днешна София, но стана причина в съзнанието ми да се върнат приятни спомени от детството.

След което й разказах за млекарницата на Солунска и уважението, изпитвано към нея от съкварталците. Още по средата на разказа ми тя вече се смееше, кимайки с ярко изразено съпричастие. Благодарих й и напуснах магазина. После езвадих своя телефон и снимах за спомен това рядко срещано място в забързаната ни нанякъде и често пъти необяснимо навъсена столица.

Дано съм успял със своя разказ да я направя щастлива и да почувства полезното добро, което върши собственикът и тя със своите колежки. Онова добро, което не виждаме, не усещаме, че го има. Че съществува някъде около нас и трябва само да живеем с широко отворени очи за да го видим. Но за жалост, като че ли сме свикнали, сме се научили само да гледаме, без да виждаме...

Дано в нашия свят се появяват повече хора, като работещите в тази млекарница и нейния собственик! И дано малко по малко започнем повече да виждаме, отколкото да гледаме...