Имам нож и часовник. С ножа ги убивам, а часовникът ми показва точното време и мястото, където ще се появят. Ножът е от толедска стомана², с костена дръжка от биволски рог, гравирана с древни символи. Часовникът е модерен, със соларен панел, таймер и предупредителен сигнал.  Това са единствените ми оръжия. И Усетът. Без него ножът и часовникът не действат. Безполезни са.

  Аз съм Магдалена Маркова – Мегън и напоследък убивам демони.

  Ножа и часовника ми ги даде Илон Мъск. След като извънземните от Големия Магеланов облак нападнаха Земята, неговата тайна лаборатория на Великденските острови беше активизирана и там започнаха веднага да ги изучават и съответно да търсят начини за унищожаването им. После започна екстрено производство на съответните оръжия. За съжаление, само единици от земляните имат способността да разпознават и убиват извънземни демони, преди още да са се настанили в човешки гостоприемник. Аз съм една от тях.

  След като се справих с нападението на поровете от Порцион, работих известно време с Илон. Когато корабът на извънземните катастрофира близо над земната повърхност в щата Аризона, и те впоследствие плъпнаха из целия свят, убивайки и вселявайки се в човешки тела, той ми се обади и ме извика, за да бъда подложена на тест. Оказах се подходяща. Бях обучена за кратко и изпратена обратно в Европа. Сега пътувам насам-натам и ги преследвам безмилостно. Защото те са дошли на родната ми планета с една-единствена цел – да изтребят човечеството и да заемат неговото място.

  Те са много и най-разнообразни. Нещо като нашите раси. Има около 100 вида от тях. А на брой са колкото населението на един наш голям град – тоест, няколко милиона. Огромният им, дълъг  десетки километри кораб, бил единственият оцелял, след като тяхната звезда – червен гигант, от така наречените звезди канибали, започнала неочаквано да се раздува и погълнала за няколко часа планетата им. Вероятно вследствие на безкрайната война, която водели от стотици години. Те се спасили, но взривната вълна ги запратила надалече, към околностите на нашата Слънчева система. Имали гориво само за няколко дни и ето ти късмет – видели на екраните си Земята – малка, гостоприемна планета от типа на тяхната – но съвсем беззащитна! А те били големи, въоръжени до зъби с най-модерните си оръжия и нямащи какво да губят.

  Оказало се, че има. При приземяването нещо се объркало и корабът им, заедно със супермодерните им технологии, бил унищожен. Непоправимо. Те оцелели, но трябвало да се справят със законните обитатели на планетата, така да се каже – с „голи ръце“, въпреки че де факто ръце нямали, а само многобройни пипала. Но не им било трудно. Хората били изненадани и повечето нямали никаква защита. Унищожили много от нас. По най-разнообразни начини. Някои нещастници завлекли в пещерите, открити набързо, които наподобявали жилищата им на тяхната планета, и ги държали там, упоени от бързодействащата им парализираща отрова. Това били за тях нещо като складове за храна – запасявали се по този начин с необходимите им тела.

  Брат Пит също бил замъкнат там, въпреки, че преди това геройски се отбранявал. Но накрая го зомбирали и прибрали в една от пещерите в Гранд каньон. Чух за това от новините, малко преди да бъдат преустановени излъчванията на турските, индийските и холивудските сериали. И преди телевизиите да преминат в нелегалност и да започнат да предават само откъслечни новинарски емисии – веднъж на три дни и по половин час, от самоходни телевизионни коли – станции.

  Поскърбих малко, но по това време бях далече – в Париж, на мисия, и не можех нищо да направя. Но Брад поне е още жив, това е сигурно. Така че още не е късно да го спася!

  Илон Мъск отлетя с група от хиляда души, които успя да измъкне от лапите на чудовищата, и сега са на космическата станция с тунела, където бях, преди да ме пленят амазонките. Тунелът още е затворен и се надявам това да си остане така до свършека на света. Който свършек напоследък изглежда плашещо близко. Скоро Илон ще слезе пак, за да прибере още хора. Ако ние, няколкото останали на земята убийци на демони, успеем да ги запазим достатъчно дълго живи преди това.

  Не че се хваля, но унищожавам демоните бързо и лесно! Някак отвътре ми идва. Повечето приличат на различни земни животни и имат като тях слаби места. А аз, както вече споменах, имам Усет. Познавам лично само още една убийца на демони, американска монахиня, която действа на територията на двете Америки. Нейният инструмент за унищожаване е една най-обикновена градинска  лопата³. Аз пък ги кълцам с толедския нож на Ханибал.

  Най-много са тия, които приличат на змии. Те нападат в гръб и скорострелно се вмъкват под кожата, преди още нищо неподозиращият човек да е разбрал какво му се случва. После започват отвътре да изяждат вътрешните му органи. Използват нещо като упойка, която имат в зъбите си, за да не срещат съпротива.

  И както си вървиш по улицата, изведнъж около теб започват да се свличат хора. Но те отдавна вече не са хора, от тях изпълзяват онези змии, които са изглозгали, каквото са могли, и захвърлят вече ненужните им човешки обвивки, изпълзяват от тях и  се отправят в търсене на нови жертви.

  Със змиите се процедира по следния начин – хващаш ги малко под главата им с разтворената паст, така, че да не могат да те ухапят, и стискаш с всичка сила това, което им е вместо врат. По-надолу не трябва, защото опашките им поникват отново, след като ги откъснеш, няма смисъл! Та след като ги постискаш така около една-две минути, от устите и зъбите им започва да изтича една гъста, зеленикава течност – това е отровата им.

  После е лесно – просто накълцваш на ситно главите им с ножа, сякаш режеш лук. Нови глави, слава Богу, не им порастват!

  Има други, които приличат на октопод. Броят на пипалата им е различен, в зависимост от това, колко хора са убили. С всяка нова жертва пипалата им се увеличават. Те се увиват около жертвата, пъхат израстъците  си в някой от отворите на тялото – уста, ноздри, уши, и по-надолу, и изсмукват оттам жизнена енергия. И променят цвета си – когато са гладни, са белезникави, а нахранят ли се – стават тъмновиолетови, някои – почти черни.

  Тях първо трябва внимателно да ги отделиш от тялото на гостоприемника, като извадиш всичките пипала, а след това, с ножа – рязането на лук, знаете си!

  Има едни, които не виреят поединично, а са на рояци – като нашите насекоми. Има хлебаркоподобни – големи и черни, с множество тънки крачка. Захващат се с тези своеобразни кукички за тялото ви, а после пробиват дупка във вас и започват да вършеят из вътрешностите ви. Накрая оставате като надупчен плондер, от който въздухът е излетял, заедно с душата ви.

  Тях ги измъквам с острието, докато още не са потънали в тялото, а после ги мачкам с дръжката, докато не станат на пихтия.

  Като споменах „пихтия“, има едни от роячните, които са точно това – късчета пихтиесто желе, които се залепват навсякъде по вас и отърване няма, докато не ви смелят със стомашния сок, който изпускат. Тях също ги чегъртам с ножа, а после ги режа на малки парченца, което не е трудно, защото са меки и лесно се пробиват.

  Обаче веднъж не успях. Сега ще ви разкажа.

  Чувам аз сигнал от часовника. Бях по това време в Перник, в завод „Стомана“, по поръчение на Мъск за обмяна на опит в производството на ножове демоноубийци. Обаче часовникът ми зазвъни на пожар. Гледам, епицентърът на демонично присъствие наблизо – в София, в квартал „Младост“. Зарязвам аз преговорите и обучението и хуквам към столицата. Не пеша, разбира се. С електромобила, който Илон ми подари. Бърз, удобен и екологично щадящ. /Не че някой особено се е загрижил за екологията в последните зловещи времена, но все пак…/

  Пристигам аз в „Младост“ и какво да видя – цял един жилищен блок, облепен с онази пихтиеста гадост. И като размахах аз ханибалското острие! Изчистих целия блок, обаче едно от желенцата ми се опря. Кълцам аз, кълцам, ама все околовръст, а по средата – нещо твърдо и дори толедската стомана не го пробива. Бре! Напрегнах аз всичките си тренирани на Великденските острови сили – не ще! И взе като че ли да нараства. Ами сега? /Както се казваше в едно забравено вече състезание/.

  И откъде се появи един левент, целият в черно, светна с едни огнени очи като черни маслини, развя едни тореадорско-индиански черни коси /с малко сребърни нишки в тях, ама и аз не съм в първа младост – нищо, че приличам на Лара Фабиан!/ и се спуска към желето. Покри го с едно парче червена коприна, което измъкна от джоба на черния си, малко като водолазен, неопренов костюм до под коленете и желето спря да расте, и се кротна някак, но още мърда.

  Гледам аз, ама не пихтията, а него – едър такъв един, това добре! Ама малко попрегърбен и набит, с дълги като на горила ръце и космат, космат…  и на гърдите, и на краката, колкото можеше да се види изпод неопреновия костюм. Това обаче хич не ми пречи, усетих аз ония ми ти любовни искри и пърхането на пеперудите в стомаха. А такаа!

  – Одеялото! – викна на английски левентът, а аз го не разбирам, само се пуля възхитено.

  После загрях и в ума ми се мярна една пейка пред блока, дето я бях подминала и едно карирано одеяло на нея. Защо беше там това одеяло хич и не се запитах, бързах да изчистя желето от блока. Сега се сетих и бегом към пейката. Дръпнах одеялото и какво да видя отдолу – нова новеничка въздушна пушка тип „Черен рицар“, далекобойна, с пружина и газово бутало. Лъскава, напета, сякаш вика: „Вземай ме и стреляй по извънземни преливащи желета!“

  Грабнах аз пушката и я метнах към красавеца с изпепеляващ поглед. Той се засмя юнашки, отви желето и като започна една стрелба – само мазни парчета летят навсякъде, той се цели пак и пак и накрая уцели и твърдото ядро, то се пръсна като балон и нищо не остана от него. Ама съвсем нищичко!

  – Нова мутация! – каза авторитетно черният рицар и започна делово да почиства пушката и неопрена си от остатъците на извънземното желе. – Ползвай мокри кърпички „Океан“, последното изобретение на Илон, попиват по-добре!

  – Кой си ти? – попитах плахо аз, въпреки че вече се досещах за отговора.

  „Колега!“, помислих си радостно. „И то какъв! Юнак чутовен! Като от приказките.“

  – Казвам се Манфред – каза скромно приказният юнак. – Но за приятели и колеги – просто Мани.

  „Просто Мани?“, вътрешно пърхах вече от щастие аз. „Мани-мани, чудо невиждано!“

  – Като мамута от „Ледена епоха“ – поясни Манфред. – Но аз не съм от там – от Германия съм. Но живея в Париж.

  – Немец съм, но само наполовина – додаде юначагата, като видя невярващия ми поглед, вперен в индианските му коси. – Майка ми е канадска французойка. Имам и индианска кръв – прабаба ми е била матрона⁴ на едно от канадските ирокезки племена. Пазя си шапката с еленски рога, наследена от дядо ми, който е бил сахем⁵ на племето. А сега съм ловец на демони. Дойдох в София да си взема пушката, която бях забравил при една мисия, и какво намерих…

  Позагледах го аз пак:

  „Нещо не съм чувала за космат индианец, те всички азиатоиди са като епилирани! Повече ми мязаш на потомък на неандерталците, ама нейсе! Ставаш, и още как!“

  – Добре, че дойде! – възкликнах на глас. – Защо не са ме уведомили за новата мутация?

  – Отскоро е. Затова вече се сформират екипи от по двама убийци – единият е с нож, а другият – с пушка. За всеки случай. Като гледам, доста добре се справи с блока! Аз още съм сам, а и ти изглеждаш свободна. Искаш ли да станем партньори?

  „Иска ли питане?“, ми идеше да възкликна, но се овладях и само измърморих:

  – Ами да, защо не?

  – Не си много разговорлива, а? – засмя се пак левентът, а на мен сърцето ми вече пееше ФСБ.

  – Мен ми стига, че си тук – казах аз най-безсрамно плагиатски и се изчервих, но от вълнение.

  – Не се стеснявай, де, и ние слушаме българска естрада! Няма лошо, само обаче цитирай! – каза безгрижно той, а усмивката му ме ослепи с 24-каратовата си прелест.

  „Ама той е идеален!“, си казах аз развеселено. „Даже и плагиатство прощава. И има въздушна пушка! Да не сънувам?“

  – Не сънуваш! – каза Манфред и съвсем ме ошашави. – Не се стряскай, на лицето ти е изписано за какво си мислиш! Първо притвòри очи невярващо, после сви устни, а накрая се усмихна блажено. Какво друго може да е, освен: „Не сънувам ли“?

  Тъкмо да изпадна в амок от възторг и часовникът ми иззвъня и ме спаси от тази тъй неудобна ситуация.

  Неговият също звънеше.

  – Трябва да синхронизираме часовниците си – измърмори Манфред. – Няма защо да звънят и двата, когато сме заедно.

  – Наблизо е. Обаче… – казах аз.

  – Нямаме време – довърши мисълта ми идеалният Мани-Мани. – Сега е осем без десет. След десет минути. В Перник. Ти не дойде ли оттам?

  – Няма да успеем с колата ми – казах притеснено аз.

  – Защо ни е кола, като имаме това? – засмя се пак Манфред и аз се залюбувах на прекрасните му, мъжествени, обрасли с тридневна брада скули.

  Новоизпеченият ми колега натисна някакво копче на часовника си и от небето пред нас се спусна лъскав черен хеликоптер „Мангуста“, италиански, с два турбовални двигателя „Ролс-ройс“, оборудван с управляеми и неуправляеми ракети и дори с картечници.

  – Иха! – възкликнах аз. – Тежката артилерия, значи! Аз с моя ханибалски нож…

  – Понякога ножът е достатъчен. Както и въздушната пушка. Но не винаги. Това е за извънредни ситуации. И за по-голяма скорост на придвижване. Както в случая. Мятай се на седалката, бейби, и да потегляме! Да изтребим гнусните чудовища!

  Точно в осем нула-нула се приземихме пред завода, където вече се водеше чутовна битка. Всякакви нечисти сили бяха обкръжили главния офис, някои от чудовищата вече бяха вътре и от прозорците хвърчаха яростно накъсани на ситни парченца листове с договорите за производство на бойни ножове от пернишка стомана.

  Гледах с умиление как неистово стреля Манфред, докато кълцах с ножа глави, опашки и разни пипала, и си мислех:

  „Този е само за мен! Досега с всички мъже, с които съм имала връзка, съм споделяла любовта си, а с този споделям и нещо друго – омразата си. Към демоните. Наистина е идеален!“

    Почти ги бяхме изтребили, когато сачмите на Манфред свършиха и той скочи в „Мангустата“, за да презареди, а аз продължих да вършея с толедския си нож.

  Изведнъж небето над хеликоптера се отвори и оттам се подаде лъчезарната физиономия на Илон Мъск – огромен, ухилен холографски образ, който сред пушеците и стрелбата на битката приличаше на явяването на Господ в неизгарящата къпина. Нещо като йерихонска тръба се показа също, тя вече реална, а не виртуална, и започна да поглъща остатъците от армията на демоните.  

  Лошото беше, че тръбата засмука и хеликоптера, заедно с новия ми колега и евентуален възлюбен вътре.

  – Илон! – завиках аз по суперсекретната телефонна линия, която беше открита от него специално и само за мен. – Хеликоптерът не е вражески, върни го!

  – Знам, бейби! – засмя се Мъск – Манфред вече е на станцията. Тук не е необходим!

  – Но… – опитах се да възразя аз, а очите ми се напълниха със сълзи. – Аз тъкмо го срещнах…

  Без да обръща внимание на терзанията ми, Илон се извърна и ми показа другия край на тръбата. Беше съединена с тунела, където имаше портал към Планетата на амазонките – чак на другия край на Галактиката, че и отвъд!

  – Отворихме тунела – чух по телефона спокойния и малко насмешлив глас на шефа си. – Нашите учени изобретиха средство, което привлича демоните като магнит. Скоро ще прочистим цялата Земя. Изпращаме малък, сърдечен дар на амазонките. Те са войнствена нация – да се разбират с демоните кой вид ще населява планетата им!

  – Хак им е! – викнах зарадвано аз.

  /Още не бях забравила, че ме държаха няколко дни в плен само с куп списания с полички в килията и искаха да ми присадят размножителна опашка, за да ме направят прима гейша в харема на владетелката им! Този угнетяващ спомен щеше да ме буди нощем, обляна в студена пот, още дълги години./

  „Ами Брад? Покрай Мани съвсем забравих за него!“, сетих се аз изведнъж, а Илон, сякаш чул мислите ми, побърза да ме успокои:

  – Брад Пит е добре. Спасихме го, заедно с другите от Каньона. Обаче вече е зает, бейби. Срещнал там някакъв супермодел с дълги крака и перфектно тяло и не ще да се разделя с нея.

  „И как са общували, като са били зомбирани от отровата на извънземните змии?“, зачудих се аз. „Е, проблемът май се разреши от само себе си.“, си казах накрая с облекчение. „И аз срещнах някого. И трябва да се съсредоточа изцяло и само върху него.“

  – Къде е Манфред? – викнах аз. – И няма ли да спрете да ми четете мислите всички! Проявете поне малко уважение към личното ми пространство!

  – Това е комплимент, бейби – засмя се пак шефът от небесата. – Значи сме се сработили добре, щом се разбираме и без думи. А Манфред ще го видиш – ще правим парти другата събота на станцията. Поканена си! Всъщност, вие с него сте звездите на вечерта. Ще го срещнеш пак твоя индиански френско-немски красавец!

  Така аз станах звездата на звездно космическо парти, организирано от самия Илон Мъск и като добавка получих и почетно парижко гражданство. Това ми беше наградата за добрата работа в борбата с демоните. Илон вече не беше гигантска холограма в облаците, ами от плът и кръв и си беше възвърнал нормалните размери. И много ни се радваше на нас с Манфред, защото, на всичко отгоре, спечелихме и конкурса по латиноамерикански танци, организиран от ръководството на станцията. Да бяхте ни видели само как потропваме ча-ча, самба, румба и пасо добле! Мани ме мяташе като палачинка чак до тавана, прескачаше ме и ме въртеше като на виенско колело. Пълен шаш, ви казвам!

  С него и сега продължаваме да се срещаме. И не само… Танцуваме си, значи!

  Но за това – някой друг път.

https://www.youtube.com/watch?v=_trQO1JbxE0

https://www.youtube.com/watch?v=AcLX4eXthno

1. Аlma de hierro /исп./ – душата на желязото. Толедските майстори на оръжия разработили технология, при която заготовките за мечовете се правели от "сандвич" – централната част била мека и пластична, което осигурявало на оръжието необходимата гъвкавост. Именно към тази част се закрепвал ефесът на оръжията, затова острието никога не се отчупвало. Около мекия център, наричащ се «alma de hierro» – душата на желязото, се поставял слой стомана, от която се изковавали остри и твърди режещи остриета, нямащи недостатък.  

1, 2. https://noj.bg/novini/%D1%82%D0%BE

3. Сестра Андреа – героиня от американския мистичен сериал „Зло“ на Робърт и Мишел Кинг.

4. Матрона – стои начело на всеки клан на ирокезите. Най-уважаваната (обикновено и най-старата) жена от този клан. В антропологията за тази роля се е наложил терминът „майка на клана“ (от англ. clan mother), както и „матрона“ (англ. matron), по-рядко „матриарх“ (англ. matriarch).

5. Сахем – пожизнена длъжност на делегат в Съвета на Шестте нации, на който се обсъждат въпроси и проблеми, касаещи Конфедерацията: войни, мирни договори, външна политика и др. В миналото (до резервационния период) този съвет бивал свикван веднъж годишно, а при извънредни обстоятелства – и по-често. Всеки сахем е излъчен от матроната на клана. Длъжността като цяло се предава по наследство, по майчина линия, но матроната е онази, която определя кой точно да стане сахем.

Отличителен белег в церемониалното им облекло са специалните шапки с еленови рога.