Зорница/Фирдос

- Зорница… Зорница, чувате ли ме? – Чу тя непознат глас. – Зорница, отворете очи, ако ме чувате.

Тя се опитваше не само да отвори очи, но и да раздвижи краката си. Трябваше да бяга, да спаси живота си, но не можеше да помръдне, сякаш беше в ступор. Всичко я болеше. Болката бе толкова силна, че не й оставяше сили да се разплаче.

- Зорница, чувате ли ме? – Повтори въпроса си гласът. – Явно няма да стане сега. Нека я оставим още малко и ще опитаме отново при следващата визитация. – Продължи същият глас, но този път като че ли говореше на някой друг.

Суматохата около нея изчезна и настана тишина. Чуваше се само един странен звук, който отброяваше нещо. Времето може би? „Часовник?“, помисли си тя. „Сутрин ли е? Аз не се ли събудих? Нали излязох вече…“, продължи тя наум, тъй като нямаше сили да говори. След което отново изпадна в дълбок сън.

- Зорница, чувате ли ме? – отново чу гласът в далечината, но този път някаква светлина изгаряше очите й, които лека-полека вече се отваряха въпреки болката.

Някаква жена се беше надвесила над нея и светеше с малко фенерче право в очите й. Не я познаваше, нито я беше виждала преди. Жената беше на около 40 години с къдрава черна коса, вързана много небрежно, и облечена в бяла манта.

- Хей, Зорница, здравейте. Радвам се най-накрая да видя красивите Ви очи. Как се чувствате? – Поде отново непознатата жена.

- А… - Зорница се опита да каже нещо, но гласът й секна.

- Не се тревожете. В добри ръце сте. Намирате се в болница „Света София“, а аз съм д-р Стефанова. Може да се обръщате към мен, ако имате нужда от нещо, каквото и да е. – Продължи жената. – Знаете ли защо сте тук? Помните ли какво се случи?

Зорница поклати глава едва-едва. Тя отново понечи да каже нещо, но не успя.

- Докараха Ви с линейка. Блъснала Ви е кола и по чудо сте оцелели и двамата… – Продължи докторката. – Вие имате една фрактура на лявата подбедрица и няколко натъртвания като цяло от лявата страна на тялото, но иначе всичко наред. Не се притеснявайте. Бебето Ви също е добре. Непокътнато. Явно ангелите бдят над вас. – Усмихна се д-р Стефанова. – Да ви попитам… Претърсихме нещата Ви, но не намерихме никакъв контакт за връзка с роднини. Може ли да ми кажете, дали има с кого да се свържем?

Зорница отново поклати глава в знак на отрицание.

- Добре. Не се вълнувайте. Почивайте сега. Аз ще намина отново малко по-късно. Ако имате нужна от нещо, можете да натиснете ето този бутон и една от нашите сестри ще се отзове. – Докторката посочи червения бутон, който висеше отстрани на болничното легло. И излезе.

Зорница се опита да събере сили, за да надигне глава. Огледа се. Беше съвсем сама в болнична стая, стените на която бяха изцяло бели. Отляво на леглото й имаше големи високи прозорци, през които тя видя нощното небе. Не беше чак толкова късно, но тъй като беше януари, денят все още бе по-къс от нощта. Часът бе 19:36 вечерта и на небето вече ясно се открояваха звездите и луната. Беше пълнолуние. Времето, в което подсъзнанието се издигаше на власт. Времето, в което всички спомени и страхове излизаха най-демонстративно на повърхността. Тогава чу отново онзи звук, който наподобяваше секундарника на часовник. Погледна още малко наляво и на фона на безкрайното тъмно небе видя апарата. Онзи, който отчиташе пулса на човек. Онзи, който показваше, дали все още си жив или вече не си част от този свят. „Значи все пак отмерваш времето…“, помисли си тя. Звукът на апарата, тишината в стаята и звездното небе й подействаха хипнотизиращо. Въпреки болката и стреса от изживяното, тя се усещаше някак лека, почти ефирна. Върна се в случката от по-рано същия ден. Случката, която я доведе до болничното легло.

***

Зорница се събуди в 6 сутринта както обикновено, нищо че беше събота. В програмата й за деня влизаха две важни точки - трябваше да отскочи до банката набързо, за да приключи важна сделка с неин почитен клиент, след което й предстоеше поредният разговор за бъдещето с Добромир. Нямаше особено желание за такива разговори, но знаеше, че трябва да изяснят взаимоотношенията си един път за винаги.

Изкъпа се, оправи си тоалета и външния вид и излезе. По пътя за банката си взе кафе без закуска, както правеше всеки ден от последните 5 години. Влезе в банката, поздравявайки дежурните си колеги, и се отправи право към офиса си. Зад гърба си затвори вратата на офиса, на която имаше табелка „Зорница Иванова – Старши консултант – Юридически клиенти“.

Зорница беше изключително уважаван банкер за скромните си 35 години, извоювал си това призвание с много пот и усилия, нищо че някои смятаха, че това й е дадено, тъй като майка й също е била от този бранш. Тя обичаше всичко свързано с числата и вярваше, че човек трябва да работи усърдно, за да е добре обезпечен на старини. Или поне така беше научена да вярва от майка си, която обаче така и не успя да доживее до тези старини. Радосвета и Тихомир починаха в катастрофа преди 15 години, когато те двамата бяха на по 55 години, а Зорница и нейният брат близнак бяха едва на по 20, все още не поели живота в собствените си ръце. От тогава, но и от преди това, Зорница се бореше със зъби и нокти, за да се докаже и за да получи това, което смяташе, че й се полага. Тя беше човек, който не приемаше „не“ за отговор, смяташе, че всичко зависи нея, а не от „някаква си“ съдба, и беше готова на всичко, за да вземе своето. Именно поради тази причина не разбираше брат си. Явор като че ли беше пълна нейна противоположност във всяко отношение. Още от ранните им детски години, когато стана ясно, че Явор е сляп, те двамата тръгнаха в противоположни посоки. Тя беше буйно дете, търсещо внимание, на което изобщо не му се нравеше факта, че брат му беше третиран по по-специален начин само заради липсата на едното зрение. Тя беше от децата, които не обичаха да делят нещата си с други. Докато Явор беше кротък, тих, радваше се на малките неща и раздаваше общите им играчки, на когото му падне. Това естествено беше другото нещо, което влудяваше малката Зорница, и заради което тя изпадаше в истеричен рев. С годините двамата още повече се отдалечиха един от друг. Тя се вълнуваше от математика и сметки, докато брат й все говореше за отвъдно, духове, Бог… Все неща, които егото на Зорница смяташе за измишльотина и пълна загуба на време. Когато родителите им починаха, Зорница и Явор се видяха за последен път на погребението. От тогава всеки пое по свой собствен път. След завършването на Варненския икономически университет, Зорница се премести в София. Там тя продължи в висшето си финансово образование и си намери сигурна работа в една от водещите банки в страната. А Явор, от друга страна, като че ли потъна в дън земя… Така Зорница остана без никакви роднини. Имаше само приятеля си, Добромир, като техните взаимоотношения също бяха на кантар поради „различия в характерите“, както обичаше да казва тя.

Зорница седна зад бюрото и се подготви за предстоящата среща. Клиентът й трябваше да е в банката точно в 09:30, което и даваше 30 минути, за да прегледа отново документацията. Все пак ставаше въпрос за отпускане на кредит от над 1 млн. лева, така че абсолютно всичко трябваше да е изрядно. „Дори запетайките трябва да са си на точните места!“, казваше тя винаги на своите подчинени, които подготвяха документацията. Подписвайки този договор, Зорница я чакаше голям бонус и дори може би повишение.

30 минути по-късно нейният клиент вече беше от другата страна на бюрото. Двамата със Зорница водеха довършителни преговори и обсъждаха документацията.

- Така… Както виждаш, всичко е описано по начина, по който говорихме миналата седмица. Ако все пак нещо не е по вкуса ти, ще накарам момичетата да го поправят набързо, за да можем да подпишем още днес… – Обясняваше Зорница на своя клиент.

- Благодаря ти, Зори, за цялата работа, която вложи, но… Хм, не знам… - прекъсна я клиентът.

- Не знаеш какво? Смисъл, всичко е както се договорихме, нали така. Всичко, което поиска и което е в нашите възможности, ще го получиш. Стискаме ли си ръцете? – Усмихна се престорено и леко раздразнено тя.

- Не, не знам… Не съм сигурен. Вчера разговарях с един приятел, който има познати в една друга банка и той ме увери, че там мога да получа цялата сума, която ми трябва. – Продължи клиента.

- Чакай, Тони. Как така? Виж, гарантирам ти, че ние направихме всичко възможно и ти отпускаме максималната сума, която всеки би ти дал на пазара. Както й най-минималната лихва, която можеш да намериш. И всичко това предвид документите, които ни представи ти. Не ми казвай, че сега си разколебан. – Зорница усети как стомахът й се свива.

- Знаеш ли, мисля да изчакам. Ще ми трябват още няколко дни, в които ще обмисля предложението на банката ти, и тогава ще ти се обадя отново. Окей? – Каза Тони.

- Не… Как окей? Тони, това не е окей! Два месеца работим по този договор. Направихме и невъзможното, за да ти отпуснем максимума от сумата, която искаш, и сега когато сме на крачка от подписване на сделката, ти ми казваш, че трябва да си помислиш?! – ококори очи Зорница.

- Не се ядосвай, моля те. Влез ми в положение. Парите ми трябват. И ми трябват толкова, колкото поисках от вас в самото начало. Така че искам да проуча и да помисля. Благодаря ти отново за всичко, но нека замразим сделката до тук. – Обясни той.

- Да я замразим? Да я замразим значи?! Виж какво. Аз съм убедена, че никой няма да ти даде повече от това, което ние сме готови да ти отпуснем с условията, които ти предлагаме. Но щом ти искаш да се саботираш сам, аз съм окей! ОКЕЙ?! – Леко повиши тон Зорница.

- Съжалявам, Зори. Хубав ден. – Клиентът набързо напусна офиса.

Зорница не можеше да повярва какво се беше случило току-що. Тя толкова силно вярваше, че тази сделка й е в кърпа вързана и че ще получи повишение заради нея, че всичко в момента й се струваше сън. Един от най-лошите й кошмари. Усети как гърдите й започнаха да се надигат все по-бързо. Гърлото я стегна. Въздухът не й стигаше. Знаеше какво е това. Беше го изпитвала и преди. Многократно. Проклетите паник атаки. Всеки път се надяваше, че всяка следваща ще е последна. Докторите й бяха казали, че трябва да намали стреса и да си почива повече, но „как да намалиш проклетия стрес в този скапан свят“, отговаряше тя.

Излезе от офиса. Трябваше й свеж въздух. Застана отстрани на банката и се облегна на стената й. Затвори очи и се опита да нормализира дишането си с упражнение на смарт часовника си. След 3 минути се почувства малко по-добре. Запали цигара и в този момент коремът я сряза. „Ах, проклетото бебе!“, помисли си тя. Сякаш бебето й напомняше за себе си и за това, че трябва да спре цигарите. „Не ми е до теб в момента. Имам си други грижи. Защо ми трябваше да се появяваш точно сега?...“, продължи Зорница. Погледна часовника си отново и видя, че е 10. Трябваше да се срещне с Добромир.

Тя затвори вратата на автомобила си и погледна нагоре, по-точно погледна към 5-ия етаж. Видя Добромир, който гледаше през терасата право в нея. След което влезе през входната врата. Качи се в асансьора, натисна бутона за 5-ия етаж и след това се вгледа в огледалото. Чудеше се какво става с живота й, защо всичко започна да се скапва изведнъж – бебето, което не искаше, връзката й, работата й. Тя самата се чувстваше толкова изцедена.

Вратите на асансьора се отвориха и, когато тя излезе от него, видя Добромир да я чака пред отворената врата на апартамента, в който беше отседнал временно. Той и Зорница живееха заедно от няколко месеца, но след поредния им сериозен скандал, Добромир взе решение да я остави сама за няколко дни, докато си почине и се изяснят.

- Здравей, Зори. Не изглеждаш особено добре. – Усмихна се Добромир в опит да се пошегува, въпреки че тя наистина му се струваше зле.

- Да, здрасти и на теб. – Каза Зорница с безизразно лице.

- Заповядай. Да ти предложа вода, чай, сок? – Попита той, приканвайки я да влезе в апартамента.

- Всъщност едно кафе няма да е зле. – Отговори тя.

- Кофеинът не е добре за теб. Бременна си все пак. – Отвърна й Добромир загрижено.

- Виж, казах ти, че не го искам. Ще го махна. Така че все тая кое е добре и кое не…

- Зори, моля те недей. Това е наша плът и кръв… и двамата го искахме… - замоли я той.

- Не, Доби! НЕ! Ти го искаше, не и аз. Още от самото начало на нашата връзка ти казах, че аз деца не искам. Омръзна ми да ти го повтарям и да въртим едно и също като латерна. – Повиши тон Зорница, която имаше чувството че се разпада.

- Моля те, Зори… Помисли преди да го направиш. Та, това е живо същество. И то е наше. Ако майка ти беше жива едва ли щеше… - Умоляваше я Добромир.

- Ако майка ми беше жива какво? Да не мислиш, че тя щеше да има думата. Казвам ти го за стотен път – аз деца не искам!

- …Тя и баща ти толкова много деца са изгубили, докато се родите ти и брат ти. И въпреки това не са се отказали. Помисли, умолявам те! – Добромир почти беше застанал на колене.

- Това, което те са изгубили си е за тях. Не виждам, защо толкова много са настоявали да имат деца, след като не знаеха как да отгледат дори едно. А и не ми говори за Явор, не искам да чувам за това егоистично копеле!

Зорница имаше чувството, че поредната паник атака приближава. Гърлото отново я беше стегнало, сякаш някой се опитваше да я удуши.

- Виж, взела съм решението, че го махам и съм твърда. В понеделник ще се обадя на доктора да си запазя час за аборт. А ти щом не си окей с това, не виждам защо повече да се мъчим. – Поде Зорница.

- Късаш ли с мен? – Добромир не можеше да повярва на ушите си.

- Да. Ти и аз очевидно имаме непреодолими различия в характерите си, така че раздялата е най-доброто и за двама ни. Това е краят, Доби. Съжалявам. – Зорница затвори вратата на апартамента зад себе си.

Добромир беше втрещен. Не можеше да осъзнае какво се бе случило. Знаеше, че няма да е лесно с нея, но все пак имаше надежда, че ще успее да я разубеди и да се съберат отново. Вярваше, че това дете не е пратено случайно. Той беше главен асистент по Психология в един от софийските университети и за разлика от Зорница беше от хората, които вярват в съдбата и силата на мисълта. Още в деня, в който се запознаха, знаеше, че двамата са от две различни планети, но любовта ги завладя толкова бързо и силно, че всякаква логика стана нелогична и той бе непоколебим в решението си, че това е жената за него. Добромир знаеше много неща, но само до този ден, когато светът, какъвто го познаваше, се срути изпод краката му.

Зорница излезе от сградата, в която беше Добромир, и се запъти към колата. Понечи да я отвори, но цялото й същество беше толкова емоционално разклатено, че не можеше да си представи да се затвори в тясно пространство. Имаше нужда от простор и въздух. Трябваше да успокои дишането си отново, затова реши, че ще повърви. Тръгна по една пътека, която я отведе до един от големите булеварди. Шумът около нея някак успяваше да я разсее от проблемите. Подобно на него работата й също бе едно от нещата, в които тя успяваше да забрави болката от миналото си. И тя не знаеше за каква болка точно ставаше въпрос, но изпитваше такава. Като психолог Добромир й беше казал, че трябва да работи върху травмите от детството си, върху липсите. Но тя не мислеше, че има нито липси, нито травми. Е, да, родителите й бяха починали внезапно, но тя смяташе, че се е справила с това. Все пак беше силно момиче, което се държа мъжки без да пророни много сълзи.

Тя вървеше по продължение на булеварда, държейки се за гърдите и опитвайки се да нормализира дишането си. Мислеше си, че като се раздели с Добромир, ще й е по-лесно. Все пак той нямаше да я дърпа назад, настоявайки да ражда това дете и да се събират. Но болката вместо да намалее, се засилваше. Сълзите й потекоха. Опитваше се да ги спре, но те се изливаха като потоци. Трудно й беше да вижда, трудно й беше и да мисли. В главата й беше суматоха. Все едно торнадо се вихреше вътре, грабваше всяка мисъл и я захвърляше във вихъра. Изведнъж някакъв силен звук я извади от този полусън, в който беше изпаднала.

Зорница завъртя глава наляво и видя автомобилът да се приближава право към нея. Тя не помнеше как е слязла от тротоара на улицата. Знаеше, че трябва да се отмести, знаеше че трябва да бяга, но тялото й не можеше да помръдне. Цялата бе в ступор. Тогава усети силна болка да облива тяло й като горещ душ и светът изчезна пред очите й. Часът бе 12:02.

***

- Това е Чандра. Тази вечер е в цялата си прелест.

Зорница се обърна леко надясно, докато лежеше на болничното легло. Явно гледаше неразбиращо, защото гласът продължи.

- Чандра. Така наричат луната в Индия. – усмихнато обясни младо мургаво момче, което беше влязло в стаята без Зорница да го чуе. – Много е красива, нали?

- Не разбирам… Ти кой си и защо ми ги говориш тези неща? – попита Зорница с тих глас.

- Името ми е Даярам. Работя тук като санитар. Така се издържам, докато следвам. – Отговори момчето. – А това Ви го казвам просто защото Ви видях как я гледате.

- Не гледах нея. Мислех си. Защо ще ми е да гледам луната? – Отвърна Зорница.

- Аха, мислихте си. Да. Ами Чандра днес се е показала цяла, така че е добър момент за размисъл и преосмисляне на живота.

- Защо говориш за луната като за живо същество? Това е просто луна и е на небето всяка вечер. И какво е това име Даярам? – Зададе още въпроси Зорница.

- Първо, Даярам е индийско име, което означава милост. Аз съм половин индиец, половин българин. Второ, тя е там всяка вечер, да, но типично по женски си има своите настроения - понякога се крие, друг път като днес – се показва. Затова си струва да ценим величието й, когато е на показ. И трето, как да не говоря за Нея като за живо същество. Вижте я колко е прекрасна и истинска. Няма нищо по-истинско от Нея и Сурва. Без тях нас няма да ни има в този ни вид. – Обясни Даярам.

- Сурва?

- Е, айде де. Това поне трябва да го знаете. Сурва е старо, българско наименование за слънцето. Подобно на Сурия, което е индийското му име. Според легендите Сурва и Чандра са мъж и жена и те имат две дъщери, които въртят цикъла на живота. Едната дава живота, другата го отнема. – Продължи санитарят.

- Хах… Ох, моля ти се. С тези твои легенди ще ме довършиш. – Ако не я болеше толкова много, Зорница щеше да му се изсмее още по-силно.

- Не ми вярвате, знам. Но истината е, че, ако Смърт беше решила да Ви прибере, Вие нямаше да имате удоволствието да разговаряте с мен. Трябва да сте благодарна, затова че Отгоре са помилвали и вас, и бебето Ви. Това е втори шанс, който на мнозина бива отказан. – Обясни момчето с уважителен тон. След което взе чантата от кофата за боклук и излезе от стаята.

„Колко странен човек“, помисли си Зорница. Погледна към стенния часовник и видя, че часът беше едва 20:22. Предстоеше й дълга и може би безсънна нощ, ако не получеше още обезболяващи. Не разбираше от настроенията на Чандра, но знаеше, че много често влияе на нейния сън.

***

Смърт и Живот стояха в единия ъгъл на болничната стая и наблюдаваха Зорница, докато тя разговаряше със санитаря.

- Няма да я бъде още дълго, ако продължава да мисли и да се държи по този начин. – Каза Смърт.

- Не бъди такъв песимист. Бог е решил, че не й е време да я прибираме, така че сигурно има нещо предвид за бъдещето й на Земята. – Отговори Живот.

- Решил е Той, до следващата й глупава проява. Съвсем се самозабрави тази душа. А колко скоро слезе тук долу, има-няма 35 човешки години. – Продължи Смърт. – Да не ме извикат скоро да я взема, както стана с родителите й.

- Айде, айде, това няма да стане. Не й преди да се появи детето й. Нали така, Кама? – Живот се обърна към душата в Тунела, който се беше появил до тях.

- Усещането тук, не е много по-различно от това при предния опит. Но турбуленцията от сблъсъка беше истински екшън. – Отговори Кама.

- Ей, стегни се. Ако не се беше отказал предния път, нямаше да минеш през тази турбуленция сега. Но да знаеш, този път няма да те пусна да се изнижеш. Отгоре казаха, че ти е време, така че още няколко човешки месеца и ще си тук долу. – Каза назидателно Смърт.

- Да, да. Просто ми се искаше, тя да е малко по-спокойна и, знам ли, да ме иска… - Продължи Кама.

- Виж, Кама, планът ти е такъв. Единият родител да те иска, другият – не. Част от земните уроци. Това е. – Отговори Смърт.

- Хм, а дали не можем да направим нещо по въпроса? – Попита Кама.

- В смисъл? – Погледнаха го озадачено и двете сестри.

- Ми, в смисъл да й променим мнението някак. Все пак ако си спомни коя е, може би ще си спомни и за мен. И това може да промени нагласата й към мен като нейно дете. – Кама обясни своята идея.

- Кама, аз и сестра ми нямаме право да се месим в предопределеността. Ти обаче като прераждаща се душа имаш свободна вола и свобода на избора, така че можеш да направиш каквото намериш за добре. Как смяташ, че можеш да промениш мнението й от тук? – Попита Живот, сочейки към Тунела.

- Не знам. Нямам идея все още. – Отговори замислено душата.

***

„Хм, Чандра…“, Зорница гледаше към луната и си мислеше за последните думи, които й каза санитарят, преди да излезе от стаята. „…Трябва да сте благодарна, затова че Отгоре са помилвали и вас, и бебето Ви. Това е втори шанс, който на мнозина бива отказан“, думите отекваха в главата й. Какво ли искаше да каже той с това „Отгоре“ и защо пък да е благодарна. Нали всеки се раждаше и след това да умираше. А по средата между двете беше един живот на борба, доказване и печелене на пари. Край. Малко ли се бъхтеше и малко ли даваше от себе си, че и да е благодарна… Тя не вярваше нито в Рая, нито в Ада, а още по-малко в преражданията. „Само дето за прераждания не ми заговори този Даярам“, помисли си тя с насмешка. След което потъна в дълбок сън.

***

- Успокой се, Кама, всичко ще е наред. Това е част от процеса. – обясняваше Фирдос на Кама, който видимо бе притеснен от това, което виждаше и чувстваше в Тунела. – Първият път винаги изглежда много страшно, но се свиква.

- Аз… Не разбирам. Какво е всичко това? Тази жена не ми е приятна, защо не ни обръща внимание. – Говореше объркано Кама.

- Това е част от плана, приятелю. Такива ще са родителите ни. Началото на пътешествието започва още от тук. Но без да те плаша, забавното тепърва предстои след раждането. – Разясняваше Акаш.

- Ясно е, че ти имаш много опит, Акаш. Но ти, Фирдос, готова ли си за всичко това. – Попита Кама от любопитство.

- Сега съм… Почти. – Усмихна се Фирдос. – Там долу няма да е лесно, но все някога ще трябва да го направя, така че по-добре рано, отколкото късно.

След края на разговора Акаш и Фирдос преминаха от другата страна на Тунела, но Кама така и не прекрачи прага му.

- Кама, не… Върни се! Не се отказвай! – Крещеше съзнанието на Фирдос, което вече бе слято с малкото телце, наречено Зорница.

***

Зорница се сепна в леглото. Беше сънувала странен сън. Намираше се в Тунел с други двама, които изглежда познаваше в съня си. Наричаха я със странно име, което някак също й звучеше познато. Огледа се, за да се увери къде се намира. Видя болничната стая с белите стени и часовника, който показваше 06:10 ч. сутринта. Беше спала непробудно в продължение на почти 8 часа, но все още всичко я болеше. В главата й отново прозвучаха думите на Даярам: „…Трябва да сте благодарна… Това е втори шанс…“ Тази мисъл не й даваше мира. Какво искаше да каже този човек? Какъв беше този сън? А това име Фирдос? В главата й отново беше бъркотия.

- Е, Чандра, или както там ти е името, какво значи всичко това? Има ли изобщо някакво значение и връзка между случващото се, както ненормалният ми брат твърдеше, че всичко е синхронност и няма нищо случайно, или и аз започнах да полудявам? – Шептеше Зорница в тишината, гледайки към луната, която още малко и щеше да се скрие зад хоризонта.

Разбира се, не чу никакъв отговор от луната, но санитарят отново влезе в болничната стая.

- Хей, Даярам. Точно ти ми трябваш. – Каза ентусиазирано Зорница. – Попитах твоята луна няколко въпроса, но тя, незнайно защо, не ми отговаря.

Даярам я изгледа леко под вежди.

- Не се обиждай, де. Пошегувах се. – Извини се тя.

- Какви въпроси й зададохте? – Попита Даярам.

- Ами, какво значи името Фирдос и Тунелът на Тъмнината? – Перифразира малко въпросите си Зорница.

- Ах, че интересно! – Развълнува се момчето. – Фирдос означава райска градина. Това е много старо име от арабски произход. А Тунелът на Тъмнината е този, през който преминават душите преди да се родят на Земята. Подобно на Тунела на Светлината, който е малко по-известен и през който преминават всички души, напускащи Земята. Хей, чакайте малко! Откъде се сетихте точно за него? – Попита Даярам.

- Имах странен сън. Намирах се в този тунел, заедно с още двама. Те ме наричаха Фирдос. Единият излезе от Тунела заедно с мен, но другият се отказа. И тогава се събудих. – Обясни Зорница.

- Леле, че то стана още по-интересно. – Ококори очи санитарят.

- Е, кое да му е толкова интересното. Сън като сън. Нищо особено, просто се зачудих. – Отговори тя, преструвайки се, че й е все едно.

- Не, не мисля, че това е просто сън. Казахте, че сте били общо трима в Тъмния тунел. Вие случайно да имате братя или сестри близнаци?

- Имам един брат близнак, да. И още един, който не познавам, тъй като той е починал при раждането ни. – Обясни Зорница.

- Уау, Зорница! Вие сте сънувала собственото си раждане! Боже, това е велико! – Даярам размаха развълнувано ръце във въздуха, опитвайки се да изрази удивлението си.

- Не мисля, че точно това съм сънувала… Или… Ти сериозно ли мислиш, че това значеше сънят ми? – Погледна го въпросително Зорница.

- Разбира се! В живота няма нищо случайно. Първо, Ви блъска кола и по необясними за всички ни причини и Вие, и бебето Ви оцелявате. Второ, имате този сън именно в такъв преломен момент от живота Ви. И трето, най-важното, попадате в стаята с най-хубавата гледка към нощното небе. – Ухили се момчето. – Както Ви казах по-рано, даден Ви е втори шанс.

- А, да. Относно това. Какво точно имаше предвид с този втори шанс и това да съм благодарна? – Най-накрая й се отдаде възможност да го попита.

- Как какво? Знаете. Всичко, което ни се дава Отгоре е благословия – както хубавото, така и лошото. За хубавото не мисля, че има какво да обяснявам, но що се отнася за лошото… Знам, че звучи странно, но погледнете трудностите и болките като начин за израстване. Нали всички повтарят, че нямало развитие в зоната на комфорт. Ето Ви, зоната на Вашия дискомфорт е зоната на болката. Каквото и лошо да Ви е сполетяло до този момент в живота Ви, то е било благословия, защото Ви е дало шанс да израснете от него. Дали Вие сте го направили обаче, е отделен въпрос. От тази гледна точка, всички трябва да сме благодарни и за лошото в живота. – Обясни ентусиазирано Даярам. – А относно вторият шанс какво да кажа? Можехте да останете на място. Да изгубите не само бебето си, но и собствения си живот. Въпреки това Великите сили не само запазиха Вашия живот и този на детето Ви, но и сте почти непокътната. И ако това не е знак за втория шанс, който Ви се дава, не знам кое може да е. Явно имате още какво да научите и да направите на тази земя.

Зорница го гледаше изумена. Всичко, което това момче й обясни, звучеше направо приказно и нереално, но в същото време толкова истинско. Точно като луната на хоризонта.

- Благодаря ти, Даярам. Мисля, че имах нужда да чуя точно тези думи. – В ъгълчетата на очите й се появиха малки срамежливи сълзи и гърдите й се изпълниха с блажена благодарност, която тя не помнеше кога за последно и дали някога преди беше изпитвала. – А ти за какво влезе в стаята?

- А нищо. Обърках вратата. Случайност. – Намигна й той, след което отново излезе.

След като Зорница остана сама, имаше време да размишлява не само над случилото се предходния ден, но и над целия си земен живот. Беше изумена от мисълта да се познава с брат си още отпреди да са се родили. И някак си, след като чу думите на Даярам, вече не й се струваше, че Явор е толкова луд, за колкото го вземаше. Беше чувала за него от други, че Бог го е дарил с дарбата да лекува, след като му е взел едно от сетивата. Даде си сметка, че никога никой не се беше осмелил да го критикува или да каже лоша дума по негов адрес, което си беше странно за свят като този.

Тогава изпита силното желание да се чуе с Явор. Имаше негов стар телефонен номер, който не знаеше, дали все още е валиден, но се реши да опита. Позвъни и след по-малко от 3 секунди чу в слушалката познатия мъжки глас.

- Здравей, Зорница. – Каза Явор от другата страна на слушалката.

- Здравей, Явор. Аз… Такова… Исках просто да те чуя, да разбера как си. – Поколеба се тя.

- Аз съм добре. Чаках да се обадиш. Не се тревожи, всичко ще бъде наред. Ти и детето ще се приберете при Добромир. – Отговори Явор без тя да го е питала или дори споделила нещо от личния си живот.

- Ама как? Ти откъде знаеш?… Аз… Не разбирам. – Говореше откъслечно Зорница.

- Няма нужда да разбираш, Зори. Може да не виждам с двете си очи, но третото ми служи вярно и много по-добре. Ще видиш, всичко ще се оправи. – Усмихна се той в слушалката.

- Аз… Не го вярвам. Добромир едва ли иска да чуе повече за мен. След всичко, което му наговорих…

- Ще иска. Ще видиш. Потърпи малко. – Насърчи я той.

- Виж, обаждам ти се, защото бих искала да се видим. Да разбера как си. – Смени темата Зорница.

- Добре. Аз съм си в Бургас. Когато се възстановиш от злополуката, заповядай заедно с мъжа си. – Каза спокойно Явор.

- Благодаря ти, бате. – Зорница не можа да каже нищо повече. Сълзите й потекоха и сърцето й щеше да се пръсне от многото емоции, които я заливаха.

След като разговорът приключи Зорница си поплака известно време. Тогава надигна очи и видя зората. Беше красива гледка. Луната все още се виждаше, а слънцето вече се подаваше изпод хоризонта. „Сурва и Чандра“, помисли си Зорница и се усмихна с мокро от сълзи лице. Вече не я болеше толкова. Не й вътре. Сълзите й действаха успокояващо, пречистващо.

Часът беше 07:36, точно 12 часа след като тя за първи път отвори очи в болницата, и точно в този момент в стаята нахлу Добромир.

- Господи, Зори! Добре ли си? Не мога да повярвам какво се е случило… Моля те, кажи ми че си добре. – Добромир тичаше към болничното легло със сълзи в очите си.

- Добре съм, да. Имам само няколко натъртвания и една фрактура. Ще се оправя. Бебето също е добре, не се тревожи. – Опитваше се да обясни Зорница измежду многото думи, излизащи от устата му.

- Да не се тревожа! Как да не се тревожа? След като си тръгна вчера, видях колата ти пред блока. Беше си оставила ключовете при мен, затова реших да ти я докарам и да използвам случая, за да поговорим отново с надеждата да те разубедя. Не се прибра цяла вечер и се притесних. Тази сутрин звънях като луд на всичките ти колеги, докато най-накрая един от тях не ми каза къде си и какво се е случило… – Добромир не можеше да спре да говори.

- Успокой се, Доби. Добре съм. И бебето е наред. Ще се роди здраво и, надявам се, не толкова приказливо. – Усмихна се Зорница, обхванала лицето на Добромир с две ръце.

- Ще се роди? Как? Да не би да си размислила? – Попита с опулени очи той.

- Да. Имах известно време да помисля насаме и реших, че може би има причина това бебе да се появи точно сега. – Отвърна Зорница.

- Аз… Не мога да повярвам. Ти ще го запазиш? Смисъл, ще си имаме бебе? – Нов ред сълзи бликнаха от очите на развълнувания мъж.

- Да, Доби, ще си имаме бебе. Но да е ясно, че аз няма да съм единствената, която ще сменя памперси.

- Да, да… Да. Както кажеш. Разбира се, Зори! Аз, не знам какво да… Благодаря ти! Обичам те! – Добромир едва намираше думи, с които да изрази чувствата си. Единственото, което знаеше, бе, че сърцето му щеше да се пръсне от любов и благодарност.

***

Смърт и Живот гледаха случващото се с отворени усти. Бяха изумени от това, което ставаше пред очите им. 

- Какво направи, Кама?! – Попита Живот с възможно най-високия тон, който можеше да вземе.

- Нищо особено. Просто влязох в съня й и й припомних коя е. – Усмихна се Кама от Тунела.

- Това беше много готино, признавам. – Включи се Смърт.

- А това момче, Даярам, което влизаше и излизаше? Ти ли го прати? – Отново се обади Живот.

- Да, макар да не съм сигурен, че той го осъзна. Това е Дев, мой приятел и колега на духовния ми водач. – Усмивката не слизаше от лицето му.

- За първи път ще слизаш на Земята, а вече как ги чаткаш нещата… – Засмя се Смърт с глас, което не й се случваше много често. – Нямам търпение да видя как ще окендзаш собствения си живот, като слезеш долу.

***

Няколко човешки месеца по-късно Живот и Смърт отново се озоваха в една стая със Зорница, но този път за да съпроводят Кама в материалния свят като нейно дете. Раждането мина безпроблемно и то най-вече без Кама да създава проблеми. Разбира се, на него отново не му се понрави допирът на грубите мъжки ръце, който го сграбчиха за главата и го издърпаха на Земята, но потърпя, защото знаеше къде и защо отива.

Междувременно още по времето на бременността и с помощта на Добромир Зорница беше започнала да работи върху собствените си болки и липси от миналото. Тя получи силна подкрепа и от Явор, с когото поддържаха връзка. Зорница не желаеше да повтаря грешките на родителите си и искаше да осигури възможно най-любящата среда, в която да израстне малкият й бъдещ син, който след раждането бе наречен Божидар.

След като всичко изглеждаше да е наред с раждането на Кама, Смърт и Живот се оттеглиха. До след няколко години, когато отново щяха да се срещнат с Фирдос, но този път за да я приберат обратно в духовния дом. Разбира се, това щеше да стане не по-рано от когато й дойдеше времето.