Когато ми е тъжно, затварям очи за секунди. Опитвам се да извикам сълзите, за да ми олекне от мъката. Когато съм сама, а имам нужда с някого да споделя нещо, което ме измъчва, аз сядам над белият лист и двамата с него "се мъчим" да пресъздадем всичко в главата и сърцето ми едновревременно, но след това го разказвам на всички вкъщи. Когато се чувствам изгубена, търся теб, моя любов (или с други думи, мъжа до себе си). И когато ме "намериш" и ми подариш от своите ласки и нежност, дори забравям да плача в такива моменти, ако преди това много ми е било тежко. Но винаги съм се питала, как хората изразяват чувствата си? Говоря за тези, които не пишат стихове, които извират от душите им. Говоря и за хората, които нямат доверие и не разчитат на никого? Как живеят като единаци? На кого и как изплакват душата си? Реших да направя проучване... Започнах от майка ми - силна, много силна жена. Как един път не се оплака от нещо? Как един път не се оплака, че я боли глава и да остави днешната работа з ...