Мое разследване за чувствата!!!

Когато ми е тъжно, затварям очи за секунди. Опитвам се да извикам сълзите, за да ми олекне от мъката. Когато съм сама, а имам нужда с някого да споделя нещо, което ме измъчва, аз сядам над белият лист и двамата с него "се мъчим" да пресъздадем всичко в главата и сърцето ми едновревременно, но след това го разказвам на всички вкъщи. Когато се чувствам изгубена, търся теб, моя любов (или с други думи, мъжа до себе си). И когато ме "намериш" и ми подариш от своите ласки и нежност, дори забравям да плача в такива моменти, ако преди това много ми е било тежко. Но винаги съм се питала, как хората изразяват чувствата си? Говоря за тези, които не пишат стихове, които извират от душите им. Говоря и за хората, които нямат доверие и не разчитат на никого? Как живеят като единаци? На кого и как изплакват душата си? Реших да направя проучване... Започнах от майка ми - силна, много силна жена. Как един път не се оплака от нещо? Как един път не се оплака, че я боли глава и да остави днешната работа за утре и да легне да си лекува главоболието? Дали само за пред мен е силна? Тя стоеше пред телевизора и гледаше любимия си сериал. Изчаках да почнат рекламите и я попитах: - Мамо, кажи ми, как успяваш в себе си да стаяваш всяка болка, всяка обида, всяка емоция, която по една или друга причина си изпитала? Тя се обърна към мен и леко се просълзи: - Жалка, аз си знам как. Как да ти го обясня? Аз не мога като тебе много да приказвам, че дори и да повтарям едно нещо по няколко пъти... Остави ме сега, ето, рекламите свършиха. И до там разговорът ни приключи. Продължих с баба ми. Тя е пълната противоположност. Баба ми е най-сладкото бабче на света! Не веднъж съм казвала, че толкова приличам на нея, че от мама съм взела само чертите от лицето и някои други съвсем различни от тези, качества. Баба ми, като я заболи глава, откакто се помня е такава, ляга на леглото и веднага взима термометъра. Голяма ми е сладурана. Все си мисли, че това главоболие идва от настинка и караше дядо ми (когато беше жив), да седне на стола до нея и да я пази. Наистина, баба ми е много страхлива, също като мен. Та, като си отидохме на село една неделя, аз седнах до нея на масата отвън и я попитах: - Бабо, ти как цял живот с този страх и с това нетърпение (тя не може да търпи, каквато и да е болка, дори да и стисна леко ръката) как така с такъв кураж и с такава сила успяваш да покоряваш трудностите, болестите, препятствията в живота? Как така, мама никога, нищо на никого не съм я чула да споделя, а ти на всеослушание обясняваш притесненията и страховете си, без ни най-малко безпокойство? Защо мама го няма? Тя ме погледна и след като ми обясни колко и липсва дядо ми, допълни: - Жалка, вярно, аз цял живот на Дядо ти разчитах - да е до мен, да си споделяме за всичко, но има и нещо друго, което те крепи и ти помага да криеш емоциите си от човек, който не искаш да ги разбере... Бях много заинтригувана от отговора и, защото аз също като нея, обичах с много, много думи, в най-големи подробности да си изпявам всичко, което мен ме измъчва или дразни, дори когато, заради заетост или други причини е нямало кой да ми обърне внимание. Та, притаих дъх: - Кажи сега, аз изобщо не вярвам,че това може да стане... Според мен, щом човек си е открит и си казва, казва си... Тя ме прекъсна: - Жалка, най-важното е да умееш там, вътре в себе си да стаяваш всичко, ама така да го направиш, че да може мозъка ти да може да мисли и за другите неща трезво... И така не се разбира нищо. Защото ти или забравяш за това, което те е измъчвало преди време или вече се е оправило положението и ето, пак всичко си е наред. Ето така, моето кратко разследване приключи... Ех, де да можех и аз така? Аз тайно на приятели и познати съм заровила в сърцето си безчет. Даже някои вече съм ги позабравила, с течение на времето, но моите тайни... изключително рядко остават поне за малкo скрити!!!