Мое Вдъхновение!
Луната бавно и тихо спуска своите черни сатенени воали над града. Шумният град тихо заспива под звездното небе. Тук-там се появяват звездички и така, докато не се обсипа целия небесен свод. Поглеждам нагоре, красота!
***
Всеки един писател има нужда от вдъхновение. Някоя песничка, някой човек... След като се появи вдъхновението, се ражда и шедьовърът.
Аз, драскачката на думи, намерих вдъхновението си. Кое е то ли? Въпрос, на който отговорът е изненадващ. Моето вдъхновение е Той, чието име не искам да споменавам! Всеки ден ме наранява, и от това нараняване започват думите. Думите, редейки се една по една в съзнанието ми, раждат изречения. Като наниз от безкрайна редица думи, раждащи словото. И така едно по едно ги редя на белия лист, изписвам с красиви, старателно изрисувани букви, думите, които Той (моето вдъхновение) диктува на сърцето ми.
Мое Вдъхновение, Велико! Той всеки ден ражда усмивката на лицето ми, Той всеки ден ражда трепета в сърцето ми! А това любов ли е? ...