14 abr 2013, 20:53

Моето момиче 

  Prosa » Relatos
2990 1 22
9 мин за четене

-   Невяно, Невяно, ма, помниш ли, когато цял ден ти сбирах горски теменужки и ти направих онова венче, дъхавото?! Ех, толкова хубава беше, Невяно, като самодива! А, косата ти?! На никого не съм казвал досега, дори и на теб, ама знаеш ли, колко много плаках скришом, когато я отряза, а, знаеш ли само колко?! Било модно в Софията, глупости. Не можех нощем да заспя, ако не заровех пръсти в косите ти и да вдъхна аромата им. Така се успокоявах.  Ама не съм ти го казвал, много ме заболя, когато ги отряза, чу ли?! Въртях се по цели нощи, като шугава овца, дордето ти пораснаха пак наново. И повече не ти дадох да ги пипнеш, помниш ли, тогава се скарахме за пръв и последен път. Нямаше по-убава мома от тебе, такава една, засмяна, та чак второ слънце грейваше тогаз, като се усмихнеше. Ех, Невяно!... – повече от два часа дядо Петрак стискаше изстиналата и кокалеста ръка на жена си Невена, сякаш да ù вдъхне отново живот. Но той се беше отдръпнал завинаги от нея, а Петрак отказваше и не искаше да повярва в това. Капеха сълзите му по старческите му бузи и продължаваше да се вкопчва в оживелите спомени за жена му Невена, сякаш искаше и на нея да ù вдъхне чрез тях живец. – Недей, ма, мънинка, не ми пускай ръката, изгубен съм без теб, Венче!... – А, помниш ли, кога се запознахме?! Ех, беше дошла от Софията при баба ти на гости. Слаба, също като едно врабченце, гургулице моя! Аз, един дангалак в окъсани панталонки и с оная жилка, дето целих листата все, жал ми беше за птичките. И те гледам, Невяно, слаба, тънка, засмяна, подскачаш на едно краче по вадите на къра и чакаше баба си и дяда си. И полата ти на цветя и като подскачаше, тя се издуваше, а цветята като парашутчета нагоре–надолу, а маковете в житата и те така от вятъра. Чудна гледка ти казвам, Невяно, ей ми я, пред погледа все. И се смееш ли смееш, а плитките ти на гърба – като живи. Проговаряха ми сякаш. Там още те избрах, да знайш! Заплюх си те и край, та досега! А ти ме оставяш сега, ма, Невяно, недей... Дядо Петрак вече се тресеше от ридание, но не пускаше студената ръка на другарката си още от дете. После внезапно спря, избърса сълзите си, скочи неочаквано пъргаво за възрастта си и се отправи към килера. Изскърцаха зловещо старите панти на моминския сандък на Невена, но Петрак не обърна внимание на това, а трескаво започна да изкарва съдържанието му и отчаяно да търси нещо.”Само дано не ги е хвърлила, дано!”- мислеше си възрастният човек и изведнъж застина. Ръцете му напипаха в тъмното плитките на жена му, старателно увити в найлон. Извади ги с благоговение и ги притисна силно до разтуптяното си сърце. Помириса ги, целуна ги нежно и отново се разрида. Като малко дете. Сякаш ония теменужки от венчето, сплетено с толкова любов, пак го омаяха с аромата си. – Невянче, виж, косите ти, намерих ги, криех ги от теб да ги не фърлиш, виж! – очите му вече бяха замъглени от наново бликналите сълзи. Петрак приседна за кой ли път до леглото, хвана ръката на Невена и загледа влюбено склопените очи на любимата жена. – Невяно, помниш ли как майка ти и баща ти не ме искаха, а, нали помниш? Искаха да се омъжиш в града, за някой богаташ, да се не мъчиш, а не за парцалко като мен. Ама ме подцениха, видя ли. Замогнахме се и сега на децата апартаменти в града купихме, да са добре. Ама като видяха, че съм добър и те обичам и омекнаха, нали така беше, Невянче, душо?! Божке, като се сетя само майка как ти се зарадва! – сълзите вече давеха Петрак и той така се закашля, та чак мършавите му гърди засвириха. На девет години и половина остана полусираче. Баща му беше голям българин, як. Бяха много щастливи с майка му - все засмени и влюбени. Така ги запомни и Петрак. Щом затвореше нощем очи и ги виждаше да се прегръщат и да се смеят. От тогава си мечтаеше за такава силна, човешка любов. Ама Съдбата понякога е като непослушно дете, бърза, като теле пред майка, сякаш няма да си ги прибере един ден тия хора, та ги разделя още рано–рано. Така побърза и с бащата на Петрак, взе си го ненавреме. Не се порадва човекът на жена, на син. Възтежко дърво в гората го притисна и така и не го пусна. Стисна го в обятията си силно и завинаги. Помръкна усмивката на майка му, изгуби се и повече не се и върна, та чак до появата на снахата в дома ù. Отгледа с много любов сина си тая жена, но мълчаливо, тъжно беше лицето ù. Беше загубила стабилната си опора в живота, нейният силен като канара мъж я беше напуснал без време. Колко страда и плака, колко... Колко лишения изтърпя, за да отгледа детето си, което беше цяло копие на баща си и това ежеминутно хем сипваше сол в раната ù и не ù даваше възможност да зарасне, хем я радваше от сърце. Все пак частичка от любимия живееше в това дете. Засмя се едва, когато нейният Петрак тихомълком влезе в дворчето една късна вечер, държейки някого за ръката. Чак когато лампата на саята ги освети, лицето на тая жена засия пак с оня блясък, както когато някога грейваше, гледайки мъжа си. Снаха! Щеше да си има снаха. Бликнаха сълзи от очите ù, спомняйки си как и мъжът ù я гледаше така, както сега синът ù гледаше срамежливата Невена. Щеше отново да изживее младостта и любовта си чрез тях. Обикна снаха си от пръв поглед. Може ли човек да не обича дете като Невена – чиста, засмяна, искрена. Заслужаваше синът ù такава жена и живот, по-добър от нейния. Та това беше нейното момче, синът ù.

      Петрак пак стана дете, прекарвайки в ума си оживелите спомени.    Виждаше се да тича превъзбуден от хлапашкото влюбване в градското момиченце Невена, спомняше си трепетното очакване на всяко лято, за да си дойде тя от града за лятната ваканция, помнеше нескопосаната и срамежлива първа целувка в плевнята на дядо ù, докато тя галеше малкото, новородено конче. Ама тя беше такава мила гледка тогава, че Петрак не се стърпя. Целуна я набързо по гладкото чело и избяга срамежливо. Тя се усмихна победоносно. Та той не знаеше, че Невена беше негова още там, на полето, когато само Петрак си мислеше, че я наблюдава скришом как подскачаше от краче на краче и полата ù на цветя подскачаше с нея, на фона на ония макове в житата, които доограбиха ума на влюбеното момче. Спомни си и за това, как Невена го утешаваше след смъртта на баща му и му казваше, че винаги ще е до него, само той да го поиска. Помнеше и как наистина се разплака скришом, че тя си бе отрязала красивите коси по модата в София. Тогава Петрак я почувства някак си далечна нему. Та тя много добре знаеше, че той обичаше до полуда дългите ù, гъсти коси и въпреки всичко ги погуби, без дори да се замисли. Не помисли за него. За Петрак. Почувства се обиден и захвърлен. Но беше достатъчна само една нейна усмивка, за да прогони мрачните му мисли. Негова си беше и толкоз. Помнеше и как тя му пристана, въпреки ядните протести на родителите ù. Но те просто не го познаваха, а само искаха детето им да се не трепе на село. Но истинската любов не разбира и не приема чуждите протести и ограничения, тя си иска своето, а именно да слее двете половинки на едно сърце заедно. Завинаги. Независимо от житейските бури и скъперничеството на Съдбата.

        -  Невянке, цвете, помниш ли сватбата ни? Нямахме търпение да свърши. - разлялата се топла усмивка по лицето на Петрак се изкриви и нов прилив на сълзи я изтри безмилостно. Той отново стисна отпуснатата ù ръка, поднесе я до устните си и после нежно докосна челото си с нея. – С теб преживяхме много, душо, много. Помниш ли колко трудно се добихме с Драган. Измъчи те калпазанинът му неден. Помня какво ми каза тогава: ”Одрал ми кожата, маскара!” – подобие на смях изхриптя от гърдите на Петрак и застина. Сълзите. Те удавяха и слагаха край на всякакви други връхлетели го емоции в този момент. Дълго галеше Невянината  ръка, крила се някога все в неговата. Петрак се бореше с връхлитащите го един връз друг спомени, които не му даваха и въздух да си вземе. Излизайки от един, веднага го грабваше някой друг и изстискваше и без това изчерпаните му силици. – Невянче, а Кирчо помниш ли го? То, как ще го забравим, взе ни го веднага Господ, щом се появи. Много плакахме тогаз и тримата, с мама, той Драган беше още мъничък, не разбираше нищо. Невянче, ти си мислеше тогава, че се сърдя. Как, бе, душо, да ти се разсърдя, та ти каква вина имаш? Така било писано и толкоз. Ама сега си имаме Данка, цялата е на теб. И тя, по модному си отряза косите, ама мъжът ù какво разбира, така била хубава. Глупости! Какво ли знае той... Едни женски коси кога не се разпилеят по възглавницата и на мъжкото рамо – не са коси зер.  – Нови конвулсии сграбчиха немощното тяло на Петрак и го разтърсиха здраво. Разхълца се, закашля, давеше се от мъка. Другарката му, бяха заедно повече от седемдесет години. Всичко си деляха. Всичко. А сега?! Половин човек, половин сърце, половин душа. Осиротяла. Сякаш и разсъдъкът му вече се преполовяваше. – Невянче, стани, ма, цвете, виж крушата, твоята, любимата ти круша как е назряла. Ела, качи се горе пак да ми попееш, искам да чуя гласа ти как ме вика. Помниш ли как ме чакаше да си дойда от полето, там, на крушата и пееш ли пееш. Ей, птичките засрамваше. – Сега за стария Петрак всичко свързано с Невена придобиваше свръхестествен смисъл и значение. Дори и да не е пяла хубаво, сега всичко му се струваше вълшебно. – Невянче, добри деца отгледахме, нали?! Добри са ни. Уважителни. Скромни. Ей ги – и работа си имат, и дом, и семейства. Какво да искаме повече, нищо. Добре сме си тука, на село. Ще си се гледаме двамката още дълги години. Стани, ма, Невянче, моля те! Едно време не чакаше хич ама да ти се моля, а сега?! Невянче?! Едно време нищо не ми даваше да правя сам, все с мен беше, а сега що ме оставяш да тегля сам. Искам с теб, ма, Невянче, като на другар ти се моля! – старецът се захлупи в шепата ù и продължи да ридае...

        Петрак се виждаше как играеше до нея на хорото. Хубава беше Невяна. Доброто ù сърце си личеше във всичко, което вършеше. Нямаше човек, който да не я уважава, да не се допитва до нея за всичко. А тя търчеше да помага и да утешава всички. Не подбираше хората, не говореше против никого. Откъде намираше сили за всичко, знаеше само онзи, който ù беше дал това сърце и тая душа, скромната, милозливата. Преживя много, но и получи много. Най-важното – сродната си душа, нейният Петрак.

-            Невянче?! Нали знаеш, колко те обичам, душо!...

Когато изнасяха четиридесет на Невяна, погребваха и Петрак. Отиде си и той, при любимата, стиснал здраво свидните ù момински плитки. Така и го завариха и не можаха да разтворят ръката му, за да ги махнат от там. Беше се вкопчил здраво в тях, сякаш се надяваше, че по това Невяна ще го разпознае там горе и ще го прегърне и приласкае с любящите си ръце. Един до друг ги положиха на гробищата, а отгоре им цъфтяха любимите и на двамата - невени. Никой не ги беше садил. Израснаха си сами...

© Пепи Оджакова Todos los derechos reservados

Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
  • Много ми хареса!Докосна ме.Браво!
  • Доста силно, особено последните изречения. Малко ухае на Елин Пелин също. Навява ми сякаш реминисценция с нещо, което съм чела преди, може би има известна доза преекспонираност в него.
  • Любов е! Невероятен разказ - развълнува ме много!
  • Много човечност,топлина и неогастваща любов!Поздрав!
  • !
  • Разтърсващо! Отдавна не бях чела, нещо толкова силно.Поздрави!
  • "Един до друг ги положиха на гробищата, а отгоре им цъфтяха любимите и на двамата - невени. Никой не ги беше садил. Израснаха си сами..."
    Така си никне обичта - сама - без никой да я сее...
    Много всеотдайност, сила и топлина има в разказа ти, Пепи!
  • Буца заседна в гърдите ми!
    Трогна ме до болка!
    Прекрасно разбирам как се е чувствал стареца, преди да прекрачи на онзи свят!
    Присъединявам се към всички плачещи очи и души!
  • Много хубав разказ! Браво и от мен!
  • За първи път те чета...Плаках,Пепи! Благодаря за прекрасния
    човешки разказ!фенка съм ти вече!
  • И аз си поплаках. Не помня от кога не съм чела нещо толкова хубаво! Благодаря!
  • И аз харесах!
  • "Но истинската любов не разбира и не приема чуждите протести и ограничения, тя си иска своето, а именно да слее двете половинки на едно сърце заедно. Завинаги."
    ...
    Много силно ми въздейства разказа ти, много! Благодаря!
  • Много красив разказ... Невероятна си!!!!
  • Няма да скрия, че и аз докато го пишех се просълзявах. Не знам защо ми хрумна такъв разказ, при условие, че вчера сутринта видях една много весела снимка на възрастен човек, който свиреше на някакъв инструмент, а възрастна жена играеше пред него. И двамата бяха много ухилени, мила снимка Много ми харесва и ме умилява, когато видя възрастни двойки да се държат за ръце, той й отваря вратата и нежно я докосва по гърба, като я пуска пред себе си
    Благодаря ви!
  • !!!
  • Хубав разказ!
  • Мен пък ме усмихна, къде вече по нашите ширини такава любов...
    ( лъжа, да знаеш, аха и ще капнат )
    Вземи ги събери на едно място тия твои толкова хубави разкази, моля те, моля теее, може и да съм ти казвала, но наистина би било чудесно да си имаш книжна рожба, помисли си пак :*
  • И аз се просълзих, хубаво разказваш, Пепи
  • Аплодисменти за разказа!!!
  • Много хубав разказ!
  • Толкова топъл, толкова човешки разказ... Просълзи ме, Пепи! Браво!
Propuestas
: ??:??