- Невяно, Невяно, ма, помниш ли, когато цял ден ти сбирах горски теменужки и ти направих онова венче, дъхавото?! Ех, толкова хубава беше, Невяно, като самодива! А, косата ти?! На никого не съм казвал досега, дори и на теб, ама знаеш ли, колко много плаках скришом, когато я отряза, а, знаеш ли само колко?! Било модно в Софията, глупости. Не можех нощем да заспя, ако не заровех пръсти в косите ти и да вдъхна аромата им. Така се успокоявах. Ама не съм ти го казвал, много ме заболя, когато ги отряза, чу ли?! Въртях се по цели нощи, като шугава овца, дордето ти пораснаха пак наново. И повече не ти дадох да ги пипнеш, помниш ли, тогава се скарахме за пръв и последен път. Нямаше по-убава мома от тебе, такава една, засмяна, та чак второ слънце грейваше тогаз, като се усмихнеше. Ех, Невяно!... – повече от два часа дядо Петрак стискаше изстиналата и кокалеста ръка на жена си Невена, сякаш да ù вдъхне отново живот. Но той се беше отдръпнал завинаги от нея, а Петрак отказваше и не искаше да повярв ...