Моите пет минутки свобода

Небето е сиво, покрито с облаци. Ни един слънчев лъч не може да премине през тази плътна покривка, сякаш скриваща и надеждите на хората заедно със слънчевата светлина. А моята коса е заплетена както винаги по това време – рано сутринта, едва станала и облякла първия пуловер, изпречил се пред очите ми. Заплетена като обърканите ми мисли в този момент, все още блуждаещи между кошмарите и реалността...

Отварям вратата и излизам на терасата с четката в ръка. Това е любимото ми занимание - рано сутрин да излезна на балкона и да среша косата си. Махам праха и косъмчеата от от металните стълбчета, стривам ги между пръстите си на топка и ги пускам... в нищото... гледам ги как се реят, безпомощни пред силния вятър. А когато ги видя, че се приближават до мен, си играя с тях като малко дете и ги духам по-далеч от мен. Обичам тази сутрешна игра – тя е единственото, което ми остана от детството.

Започвам да реша косата си. Разделям я на кичури, точно както разделям и деня си, после вървя стъпка по стъпка и изпълнявам това, което съм си поставила като цел. Влагам тази схема и в единствения миг на свобода, останал ми в моето забързано ежедневие... Тъжно е.

Усещам студения въздух... пронизващ дробовете ми, но и зареждащ ме с енергия. От високото виждам улиците, виждам парка... виждам и новия строеж. Гледам хората – толкова малки, дребни, незначителни... така ги виждам от осмия етаж, от своя свят, в точно този момент. Свити в дебелите си якета, увити с шалове и шапки... Те не искат да почувстват студа, който цари навън. А аз искам... Защото само след един час и аз ще излезна и ще се превърна в една от тях. Сега мога да почувствам...

Чувствам студения въздух, галещ кожата ми... Усещам крайчетата на пръстите, държащи четката, вкочанени и безчувствени. Но не ме интересува. Та нали само след няколко минутки ще се прибера обратно в топлата си стая... и няма да почувствам този студ отново до сутринта на следващия ден. Моето късче свобода в едно сиво и монотонно ежедневие, разцъфнало червено свете сред хиляди други бели...

Усещам аромата на зимата. Той ми подсказва, шепне, напомня... за Коледа, за празници, за семейството ми... Откога не съм ги виждала? Май от Великден. Кога мина времето?... Тази студенина на въздуха ми напомня, че довечера ще се прибера измръзнала вкъщи, със снежинки в косата, която сега така внимателно реша и подреждам. А какво ще стане ако не я среша? Ако излезна ей така – неподредена, непланирала деня си, поне един път? Ще усетя ли свободата за повече от пет минути?

Не знам... защото надали някога ще го направя. Обичам града, обичам начина му на живот, зареждам се с енергия от него. Тези сиви блокове... Хората казват, че са грозни. Но дали те се замислят за хилядите души, скрити в тях? За цялата многообразност и мнгоцветност, която се крие в тях? Тези блокове са като мен – сива на пръв поглед, а толкова цветна отвътре... копнееща да си играе с шарените есенни листа, да бяга сред тях, да ги вдига във въздуха и после да гледа как падат като червено-жълто-оранжев сняг...

Свършиха моите минутки само за мен и за моята душевност. Те ми дадоха това, от което се нуждаех. Вече съм подредена, косата ми е сресана, плановете за деня ми – начертани. Бях дете за малко, сега отново пораствам, ставам голяма и отговорна личност и отивам да се боря с несправедливостите на живота... да се боря за един по-добър свят...

Утре пак ще се върна...