Небето е сиво, покрито с облаци. Ни един слънчев лъч не може да премине през тази плътна покривка, сякаш скриваща и надеждите на хората заедно със слънчевата светлина. А моята коса е заплетена както винаги по това време – рано сутринта, едва станала и облякла първия пуловер, изпречил се пред очите ми. Заплетена като обърканите ми мисли в този момент, все още блуждаещи между кошмарите и реалността...
Отварям вратата и излизам на терасата с четката в ръка. Това е любимото ми занимание - рано сутрин да излезна на балкона и да среша косата си. Махам праха и косъмчеата от от металните стълбчета, стривам ги между пръстите си на топка и ги пускам... в нищото... гледам ги как се реят, безпомощни пред силния вятър. А когато ги видя, че се приближават до мен, си играя с тях като малко дете и ги духам по-далеч от мен. Обичам тази сутрешна игра – тя е единственото, което ми остана от детството.
Започвам да реша косата си. Разделям я на кичури, точно както разделям и деня си, после вървя стъпка по ...