И пак бях сама. Поредната разходка с надеждата да си прочистя акъла и най-после да го забравя. Седнах на една скала край реката извън града и се замислих за живота. В този момент се обърнах и забелязах едно момче да се приближава към мен. Ама разбира се. Тази земя е толкова пренаселена, че човек няма къде да остане сам и да си пострада на спокойствие. Момчето седна на съседната скала. Трябва да си призная, че не изглеждаше зле. Черна коса, кафяви очи, и слаб. Но сърцето ми отдавна беше заето. Погледнах го в очите. В погледа му се четеше същата тъга и меланхолия, които имаше и в моите очи.
- Още ле го обичаш? - попита ме той.
Аз се шокирах от проницателността му, но все пак му отговорих :
- Доста повече отколкото е редно. - усмихнах се тъжно и добавих - А ти нея?
- И аз съм прецакан като теб.
Двамата стояхме и мълчахме. Чудех се каква ли беше неговата история.
- От колко време не сте заедно? - попита с любопитство той.
- Никога не сме били заедно. А вие?
- От един месец.
Беше ми приятно да си мълчим. Все пак и той беше същия нещастник като мен. Както си стояхме изведнъж ме погледна право в очите. Имаше нещо в него, което не можеше да се види във всеки.
- Заслужава ли страданието ти? - продължи да пита.
- Не. А твоето момиче?
- Не.
- Е, поне не съм единствената. - засмях се аз.
- Аз също. - засмя се и той.
Отново ме погледна в очите, след което се приближи до мен и ме целуна, а аз му отвърнах. Може би съдбата все пак не ни беше прецакала чак толкова...
© Есенен блян Todos los derechos reservados