Мъглата се беше увила плътно около планината, все едно желаеше да я задуши. Сутрешният въздух беше студен.

Борис тичаше по каменната пътека над склона. Отчаянието беше на път да го превземе, но волята му още не го пускаше. В момента нищо не беше способно да го спре да я намери. Къде е тя?

Глутницата беше преминала. Бързо, тихо... смъртоносно.

Борис се затича още по - бързо. Как можа да я остави! От къде му дойде тази глупава идея да се разделят?! Не! Той трябваше да я открие колкото се може по - скоро!

Споменът за вълците, спускащи се по склона, нахлу в ума му.

Главата му се обърна наляво, склонът... Сега от там се подаваха само боровете.

- Мира! - извика. - Мира!!!

Той продължи да тича...

Осеяната с камъни пътека се издигаше над стръмният, обрасъл с иглолистни дървета, склон.

Планината се беше пропила с влага.

В студеният, тежък, въздух се разнасяше мирис на борова смола.

- Мира!

Изморените му стъпки отекваха върху камъните. От колко време тичаше? 

От глутницата нямаше и следа...

Всичко бе заглъхнало. Никакви птици не се чуваха. 

- Мира!

Борис се спря. Не можеше да си поеме въздух. Той се облегна на студената скала край пътеката. Кръвта запулсира в черепа му. 

- Мира...

Закапа дъжд. 

Едри и студени капки... 

* 

Мирослава Андреева. Мира... 

Седнала на мокрият под на пещерата, тя погледна през тесният вход. Навън бе започнало да вали. Видимостта ѝ намаля още повече.

С усилие погледна лявото си рамо .

Коженото яке поне малко я беше предпазило от вълчата захапка - ръкавът беше напълно разкъсан и откриваше зейналата рана върху кожата ѝ. 

Добре че срещна само един вълк, когато имаше вероятност да налети на цялата ловуваща глутницата. Истински късмет. 

Как само изскочи от скалите над нея, когато беше с гръб към склона. Челюстите щракнаха толкова бързо. Но трябваше да е благодарна, че животното пусна ръката ѝ, вместо да впие острите си зъби още по - навътре в плътта и костта ѝ.

Беше готов да скочи върху нея отново.

Задните крайници се присвиха. От гърлото му се чуваше тихо ръмжене. 

Точно когато вълкът отскочи, Мирослава направи крачка в страни.

Хищникът се затъркули по склона и неспособен да спре, се изгуби сред боровите стъбла...

Още обхваната от шокът от случилото се, тя се добра по пещерата, намираща се на около 30 метра по - нагоре по пътеката.

С Борис се бяха разделили преди преди близо час. Да тръгнат по двете различни пътеки към върхът, за да проверят с коя се стига по - бързо. На пръв поглед нормален, безобиден план.

После се появи глутницата...

Дъждът се усилваше. Вода започваше да се стича на малки вадички по неравният под на пещерата. 

Кървенето в рамото ѝ бе отслабнало, но не и болката. Тя беше там, пронизваща и остра. 

Цялата ѝ лява ръка бе изтръпнала... 

Но в нея се беше настанило и друго чувство - страх.... Страх да не ѝ се случи нещо, но и страх от самота.

*

Какво? Счу ли ѝ се? Дали чу името си?

Тя напрегна слухът си, опитвайки се да се абстрахира от барабаненето на дъждът.

Да! Този път по - ясно долови думата. "Мира". Това казваше...

Тя с усилие се изправи и отиде при входа на пещерата.

- Боби! Тук съм!

До сега нямаше смелост да извика. Ами ако вълкът се върне? Ако цялата глутницата от вълци се появи? Вече това нямаше значение.

- Боби! 

Фигурята на Борис се появи на входа след по - малко от минута. Целият беше мокър и запъхтян.

Ръцете му я обгърнаха. Само тази, единствена прегръдка бе достатъчна, за да каже: "Толкова бях изплашен за теб."

Когато я пусна, Борис забеляза, че рамото ѝ кърви. Той я изгледа съжалително.

- Нищо ми няма. - тя се притисна към него. - Можеше да ми се случи и много по - лошо. - топло чувство на спокойствие обгърна тялото ѝ. 

Няколко минути никой не каза нищо. Най - накрая Борис наруши тишината, в гласът му ясно звучеше притеснение:

-Глутницата се е спуснала надолу. Няма как да се върнем... 

*

Спасителният хеликоптер дойде след няколко часа, когато дъждът спря, а мъглата се разсея.

От борда му двамата изведнъж видяха прокрадващата се през дърветата вълча глутница.