Молитва

     Нула беше задрямала. Беше уморена и въздуха от топли нашепвания я беше завил нежно, докато тя се ослушваше за нещо ново в себе си. В съня си тя се върна във времето, когато беше малко неделно момиче с протрити от задължителни молитви колене. Сплетената й на две рошави плитки коса се облягаше върху слабите й рамене. До нея бяха другите, но тя не можа да ги разпознае, защото бяха скрили лицата си под треперещите си маски. Нула се изправи и се затича към залата с огледалата, където можеше да види себе си принесена в жертва. От очите й течеше кръв, която останалите пиеха, а дланите й се разкъсваха от ръждиви удари. Отвори устните си и извика, но нищо не се чу. Огледалата се изкривиха и й показаха как ще изглежда, когато остарее. След това се пръснаха и се размножиха в тялото й. Нула беше болна и трябваше да си отиде вкъщи. Там нямаше кой да види грозната вълна на смъртта, която щеше да залее ниските и брегове.

     Нула се отърси от унеса, в който беше изпаднала и затвори изтънялата Библия. По тапетите играеха малки искри и очите й ги отразяваха с влажно безразличие. Под прозореца й профучаваха магистралите, а в небето над нея бучеше войната. Беше сама в стаята и дори огледалото беше изнесло парчетата си в единия ъгъл и заедно с останалите боклуци поглеждаха към нея с животинско любопитство.

Нула докосна дебелите завеси, леко ги подръпна и погледна навън. В света на хищниците никой не беше в безопасност, затова тя не напускаше себе си. Пусна завесите и бавно се свлече по стената. Искрите погъделичкаха гърба й и се свиха ужилени. Докосна земята с устни и започна да се моли:

     Ако всичко зависеше от мен, щях да повярвам и тогава щях да имам своя Бог в себе си. Нямаше никога да бъда сама. А сега съм само аз и другите ми маски. Гримове и мимики. Играя своя моно-спектакъл пред себе си. Аплодирам се. Пея. Свиря. Но ми липсва нещо.

     Нека се науча да бъда наивна.

     Постоя така няколко изщраквания долитащи от стенния часовник и му върна обратно секундите. Не искаше да притежава времето, а и времето не искаше да има нещо общо с нея.

     На вратата се почука и автомати извикаха името й.

     Изтръпна и започна да се моли по-бързо, но вече беше закъсняла достатъчно. Войнишки ботуши настъпиха килима и виковете му се разнесоха по пода. Бледи лица под черни каски сдъвкаха тялото й. С брезентовите си тела я отведоха навън и я заключиха в едно от кръстовищата. Колите я подминаваха с подвиквания. Пешеходците разтвориха ръцете й и тя увисна между двата светофара. Светлините се отдръпнаха и колите спряха...

     На третия ден отвориха пътя. Нула я нямаше. Шофьорите се възползваха от липсата й и създадоха нова религия.

     В стаята нищо не липсваше.

11.10.2006