Циркът винаги пристигаше в градчето по едно и също време. Това беше онзи вълшебен сезон, когато натежалото лято носеше предесенна сладост и отвсякъде от китните дворчета ухаеше на пъпеши и дюли. Жените приготвяха всевъзможни сладка и конфитюри под увисналите от грозде асми, мъжете вечер се събираха по своите си мъжки работи. И точно тогава, малко преди да настъпи странната есенна леност, се появяваше Цирка. Момчето ясно помнеше тези моменти. Всъщност, ако трябваше да бъдем точни, Циркът наистина се появяваше на поляната край град - той така и никога не го видя как пристига. Просто сутринта той вече беше там в целият блясък на червено-бялото си шапито, над което се вееха разноцветни флагчета и с вечната животинско-човешка глъчка. Сега, като се замислеше, този Цирк наподобяваше пародия на Ноевия ковчег, но тогава все още то не знаеше това и за него циркът беше само поредното вълшебство от детството. Градът обаче, като че ли никак не се интересуваше от Цирка. Момчето не помнеше някога да беше ставал тема за клюки на жените по пейките и неизменните казани с зимнина, нито повод за мъжки разговори под асмите вечер. Дори тогава, в онази хладна утрин, когато чу как кварталният разказваше на съседката, че снощи в Цирка е станало страшно престъпление - клоунът Муши от любов или от ревност бе пронизал с нож Лили. Но дори и това не успя да породи и сянка от любопитство сред жителите на градчето. Та кой ли би се интересувал от печалната любов на един клоун? Но момчето помнеше Лили. Тя беше акробатка и идваше всяка година със своята неизменна плитка и нежнорозово трико, винаги неестествено силно гримирана. Само дето номерата й ставаха все по-сложни, но успоредно с това растеше и момчето, затова те все по-трудно изтръгваха вик от гърлото му или тръпка по тялото му. И въпреки това, циркът успяваше да промени града. Привлечени като магнит край него, веднага се събираха циганчетата от крайградските катуни, боси и усмихнати, вечно щъкащи насам-натам. "На тях циркаджилъкът им е в кръвта", бе казала баба му и за Момчето тези бедни, нещастни създания бяха получили част от вълшебството на Цирка за години напред. Може би, защото само тогава те дръзваха да се появят в града, то винаги ги свързваше с него. Другото, което правеше Циркът бе, че само по време на неговия престой секваха вечните улични битки между многобройните момчешки банди. Това си беше старо, неписано правило, което всички неизменно спазваха. Тогава никой не нападаше чуждите "крепости", не пленяваше заблудените воини на противника, не крадяха от плодовете в другите райони на града. Като дете никога не си беше задавал въпроса: "защо става така?" Сега знаеше обаче, че просто всички са били прекалено заети да се въртят край Цирка, за да имат време за друго. Всъщност, колко много неща, което като деца приемаме a priori, след време се превръщат във въпроси, чийто отговори търсим в дългите, безсънни нощи. А тогава? Тогава нещата стояха точно така и толкова! Времето, когато Циркът беше в града, бе благодатно за родителите им. Залисани в приготвянето на зимнина, те нямаше нужда да обикалят града, за да ги търсят като друг път, а просто отиваха до Цирка и ги прибираха. Защото за всяко дете в града, за няколко дни той ставаше негова вселена: Те се срещаха край него, играеха между фургоните му, пак там тайно пропушваха първите си цигари. И доколкото си спомняше Момчето, точно тук, в онзи странен полумрак, когато не е вече ден, но и нощ не е, точно пред фургона на слона, то получи първата си целувка. Като си спомни само за онзи слонски поглед и ужасната воня, която жегата пръскаше край фургоните на хора и животни! Спомняше си и бай Арап - така наричаха всички възпълничкия и възчерен прислужник, който хранеше животните. С него те си имаха ритуал - щом наближеше време да се хранят животните, започваха да го врънкат да им разреши да ги нахранят. "Ама само днес!". Той първо демонстративно се дърпаше и противеше, но в крайна сметка винаги се съгласяваше и самоупреквайки се за добрината си, ги оставяше да ги хранят сами. И така, всеки ден. Тогава Момчето все още не знаеше, че той всъщност бе стар мързеливец, който умело ги използваше, за да си дремне на сянка. Всичко това обаче, свършваше за няколко дни и Циркът си тръгваше така неочаквано, както и се появяваше, оставяйки на поляната след себе си консервни кутии и скъсани афиши, които ветровете погваха веднага. Момчето имаше чувството, че есенният вятър идва винаги със заминаването на Цирка. То никога не забрави последното лято, преди да отиде да учи в големия град. Това беше лятото, когато му се случиха куп първи неща: обръсна се за първи път, за пръв път облече костюм, па макар и ученически, за първи път не изпрати Цирка, а Циркът изпрати него - наложи се да замине по-рано. На другата година Циркът не дойде... А може би си беше там, но Момчето не го видя - беше станало мъж и престана да вярва във вълшебства.