Момчето с рога(Разказ, вдъхновен от ,,Отвъд оградата“)

                                             Дъжд, който се изливаше навън. Сякаш плачеше с болка. Вятър, който ехтеше като че ли имена на смъртни, изгубили се някъде из гората на дивото, отдалечено от града. Той извиваше снагите и короните от листа на дърветата. Караше ги и те да чувстват непоносимост от неговата болка. Валеше ли, и валеше. Силно. Непоправимо. Сякаш никога не бе валяло преди. Земята, почвата ѝ се давеше в сълзите на небето и облаците му. С притаен дъх всичко се бе скрило и чакаше това природно бедствие да отмине. Да отмине, че да си замине. Дотогава- дъждът в същото време къпеше покривите на малките къщурки, които бяха сред дивото. Почистваше прозорците им, намокряше и вратите. А по небето минаваше ли птица, вятърът я отнасяше нанякъде сред неизвестното: тя падаше, там, сред неизвестното, с ранено или изтощено крило, и се предаваше да лети. Кал се зароди. Малки локвички с вода. В тях понякога се образуваха балончета- знак, че дъждът се усилваше с всеки отминал момент. Гръмотевица след гръмотевица се редуваше да блести из угасващото небе. Ясно беше. Природата бленуваше да изкрещи. А хората да усетят гнева ѝ.
                                         В една от малките къщурки стоеше на топло и сухо момичето, което не подозираше какво му предстоеше да се случи. Името му зовеше… Мелъни. Мелъни, приближена до стъклото на студения гладък прозорец, гледаше разрухата на природата. Наблюдаваше как тя вика, как има желанието да убива хората. Дъждът не спираше. Просто…не спираше. Нямаше и намерение да го прави. Мелъни почувства страх от това какво се случва навън. Но по-големия ѝ страх идеше от това че бе сама. Баба ѝ я нямаше. А навън се извиваше като фурия буря.
                                     ,,Къде си, бабо? Къде?“- питаше се момичето. Но никъде из мислите му не дочу отговор. Нито отговори. Просто тишина. Безмълвна и стресираща. През ума на детето започнаха да се изрисуват всякакви картини на хаос и инциденти. Всичко като цяло, което я плашеше и бе свързано с баба ѝ. А тя бе единствена за нея. Тъй както малката Мелани нямаше друго семейство. Само старата жена, която бе баба ѝ.
Внезапно хлопване на вратата пропъди мислите надалеч от главата на Мелъни. Баба ѝ се бе завърнала.
Бабата на Мелъни бе доста възрастен човек. И старостта ѝ си личеше още отдалеч, щом човек я зърнеше. Тя имаше напукани от старостта ръце и грапави при това, вените ѝ се изписваха по тях, вървеше вече трудно и немощно, полу-прегърбила се стара жена. Косите ѝ бяха отдавна побелели с течение на времето. Очите ѝ бяха изгубили своя си блясък на някогашна младост. А болките в ставите, те…не я оставяха намира.
                                 -Мелъни? Мелъни!-започна да вика високо, но с мек тон бабата на момичето. И продължи.- Мелъни? Мелъни!
                                  Сетне Мелъни чу стария глас на баба си и се успокои. Пое си въздух. Вдиша и издиша набързо. Запъти се към вратата на къщурката им да я посрещне. И в мига, в който лицата и очите им се зърнаха, и Мелъни, и баба ѝ, се усмихнаха една на друга.
                                 -Ще помогнеш ли и този път на баба си, Мелъни?-попита старата жена внучка си.
                                -Разбира се, бабо! Ама що за въпрос…-отвърна детето и се усмихна още по-широко.
                                 Баба ѝ носеше бутилка с мляко. По себе си носеше дъждобран и ботуши като за провинцията за дъждовно време, което носеше със себе се и много кал. Старицата изстърга калта от ботушите си навън. Затвори вратата на малката къщичка. Съблече дъждобрана си и го остави в банята.
                                 Нощ. Мелъни и баба ѝ изпиха по една чаша топло мляко. Сгушиха се край малката си скромна камина и баба ѝ рече да ѝ сподели една история от своето детство. Мелъни затаи дъха си. Нейната баба започна да говори за историята на детството си или за така наречения слух за гората на провинцията, в която живееха.
                                 -Имало е едно време две момчета. Двама доведени братя: Грег и Уърт. Те обаче… се изгубили някъде из тази гора. И започнали да търсят пътя към дома. Само че започнали да попадат на много странни, дори на моменти страшни същества. Те търсили и Аделаид, добрата вещица от пасбището. Преди да успели да я намерят двамата братя срещнали Беатрис, прокълнатия синигер, птица, която първоначално била момиче, но като ударила синигер по крилото с камък, и той я прокълнал на място. Това, което ми е разказвано е,че Беатрис, птицата, ги предала. Те все пак успели да избягат от уж добрата вещица от пасбището, но… по-нататък…не знам, чедо, не знам. Никога не ходи в горите на тази наша провинция. Никога, детето ми. Говори се и до ден днешен, че там някъде се крие Звярът. Забравих да спомена, Дърварят предупредил двамата братя, но те не го послушали. Има слухове, че никога не са излезли оттам. От гората. И че Звярът ги настигнал и ги направил своя собственост от колекцията си на притежания, човешки такива.
                                   Нощта Мелъни не успя да заспи. Клепките на очите ѝ отказваха да се спуснат. Не можеше дори да задреме за три-пет минути. Сякаш нещо глождеше душата ѝ. На малък човек, на малко момиче.
                                   Сутрешен ден след нощта. Изниза се толкова бързо между пръстите на времето. Беше станало следобед. Отново валеше. Но по-слабо този път. Мелъни чакаше баба си да се върне. Откъде…И тя не знаеше точно.
                                 По едно време обаче, момичето чу гласа на баба си- идващ откъм гората.
                               -Бабо? Какво правиш там?-запита с глас детето.
                              -Мелъни…Моя малка Мелъни, ела при мен, ела при баба си, хайде, Мелъни.
                               Малката Мелъни се уплаши повече за баба си, отколкото за себе си, въпреки предупрежденията от миналата нощ. Мелъни…навлезе в гората.
                               Силен дъжд започна да удря земята. Вятър отново се изви: и като плашеща песен, и като буря в сърцето на гората. Отново искаше да скърши клоните на дърветата, осанките им на гордост и изяществото им от корони от зелени листа. И колкото повече детето запристъпваше към по-вътрешната и крайна част на гората, толкова повече не намираше следа от баба си.
                                Счупени и захвърлени клонки лежаха като че ли останали без дъх и живот в себе си на земята. Калта отново се бе възцарила. Този път захладня. Сякаш бе зима само че без сняг. И въпреки че от храстите на гората никой не се подаваше, Мелъни имаше чувството, че я наблюдават.
                              -Мелъни…Мелъни…-заехтя вятърът.-Ела! Ела…
                              -Н-Не! Ти, ветре, ти не си моята баба!
                              Мелъни побягна. В посока, която ѝ бе всичко друго, но не и ясна. Чуваше се всичко: чупенето на клонки, шумоленето на листа в краката ѝ. Звярът бе дошъл за нея.
                              Тъмна нощ. Мелъни не можа да излезе от гората. Студът се усили. Вледени я с дъха си. И по едно време, докато все още скиташе и странстваше из тези гори на провинцията, тя видя светлина. Светлина от фенер.
                              -А! Дърваря! Той…Той ще ми помогне!- зарадва се детето и хукна да бяга към въпросната светлина.
                             -Дърварьо! Дърварьо! Мили Дърварьо! Помогни ми! Умолявам те…
                             -О, Мелъни…Аз не съм твоя мил Дървар.
                              Мелъни изтръпна. Тя бе прегърнала въпросната фигура, но когато очите ѝ се стрелнаха нагоре, ужас се изписа на лицето ѝ. То стана бледо, едно неживо- като на мъртвец. Кръвта ѝ се вледени. Тялото ѝ отказа да помръдне. Пред нея стоеше Звярът. Но не този, за който баба ѝ ѝ бе разказала, това бе…Уърт.
                             -Ела да ти покажа братчето си!-отвърна Уърт. Момчето в тъмни сенки и с рога на главата. Мелъни се скова. Момчето-звяр я хвана внимателно и галантно за пръстите на ръката и я поведе. Към неизвестното.
                            Мелъни остана там. В гората. Клонки, листа и треви обгърнаха телцето ѝ. Тя заспа там завинаги. Далеч от дома, далеч от баба си. Стана част от колекцията. В клопката. В капана на новия звяр- Уърт. Момчето с рога.