Дъжд, който се изливаше навън. Сякаш плачеше с болка. Вятър, който ехтеше като че ли имена на смъртни, изгубили се някъде из гората на дивото, отдалечено от града. Той извиваше снагите и короните от листа на дърветата. Караше ги и те да чувстват непоносимост от неговата болка. Валеше ли, и валеше. Силно. Непоправимо. Сякаш никога не бе валяло преди. Земята, почвата ѝ се давеше в сълзите на небето и облаците му. С притаен дъх всичко се бе скрило и чакаше това природно бедствие да отмине. Да отмине, че да си замине. Дотогава- дъждът в същото време къпеше покривите на малките къщурки, които бяха сред дивото. Почистваше прозорците им, намокряше и вратите. А по небето минаваше ли птица, вятърът я отнасяше нанякъде сред неизвестното: тя падаше, там, сред неизвестното, с ранено или изтощено крило, и се предаваше да лети. Кал се зароди. Малки локвички с вода. В тях понякога се образуваха балончета- знак, че дъждът се усилваше с всеки отминал момент. Гръмотевица след гръмотевица се редуваше да ...