Объркана съм.
Понякога си мисля, че под безпомощната ми женска обвивка се крие огнедишащо, люспесто, страховито същество. През повечето време то спи упоено, свило ципестите си криле, заплетено в пръстените на опашката си, до момента, в който не бъде пробудено от някакво случайно ехо от външния свят. И тогава става страшно – раздира ме с нокти, изгаря ме, изяжда ме! То става аз, моето свирепо, агресивно, друго Аз или пък истинското Аз… не зная.
Представям си как седя на тревата в красива ябълкова градина, здрачава се, подухва ветрец, носи се сладкият мирис на ябълки. Червени ябълки. До мен седи любимият ми и се усмихва. Устните ми лепнат от сока на ябълките, а и от последната целувка, вземам парченце от вкусния плод и му го подавам едновременно с най-нежния си, най-влюбения поглед. Радостния му смях, топлите искри в очите му, отмятането на главата - искам да ги запомня, да ги открадна от преходността на времето, да ги попия!
В този миг далече… не, дълбоко в мен се чува писък - драконът се събужда! Размахването на крилете му ме разкъсва, но аз съм твърде изненадана и не изпитвам болка. Застинала съм, за момент всичко е застинало в жива картина. Сладкият ябълков сок се смесва с огъня и кръвта в адски карамел. С очите на дракона виждам ужаса в очите на любимия си, аз съм ужасът в очите на любимия си, аз съм викът за помощ, заседнал в гърлото му… И това ми харесва!
Друг път си мисля, че зад капризния и раздразнителен дракон, дълбоко в мен се крие нежно, меланхолично момиче – едно от тези, които късат листата на маргаритките в любовен унес, рисуват дъги, изпращат писма по снежнопери гълъби и изплакват бисерни сълзи в морето. То спи на мраморна пейка под звездите сред пелени от мъгла и не иска да бъде събудено, защото поне насън целува любимия си в красива ябълкова градина...
Представям си как Аз-драконът се носи над морето, пори нощния въздух със силните си криле и отегчено изплюва огнени облачета. Самотен е, но и твърде обсебен от себе си, за да пожелае да вдигне очи към луната за друго, освен да се огледа в нея. Няма даже с кого да се сбие. Надава тъжен, протяжен вой, наежва се, от скука е намислил да направи някоя поразия, може би ще подпали малка нефтена платформа, ще разтопи айсберг, ще плесне с опашката си във водата и ще предизвика цунами…
Тогава момичето се сепва в съня си, неохотно разтърква очи, протяга се, прибира косите си, изважда изпод възглавницата си юзди от коприва, обува белите си пантофки и отива да укроти дракона.
След малко вече се носи на гърба му високо, много високо и една от онези нейни много редки полуусмивки скрито покълва в лявото ъгълче на червените ябълкови устни. Малката далечна фигурка се очертава като герб на гърба на лунната монета. Соленият вятър охлажда разрушителния порив и разпененият дракон скоро се предава на блажените тръпки на умората, радва се на усмирените си бесове, на споделената самота...
Коя съм аз? Момичето или драконът? Казах ви, че съм объркана…
© Ая Todos los derechos reservados