Объркана съм.
Понякога си мисля, че под безпомощната ми женска обвивка се крие огнедишащо, люспесто, страховито същество. През повечето време то спи упоено, свило ципестите си криле, заплетено в пръстените на опашката си, до момента, в който не бъде пробудено от някакво случайно ехо от външния свят. И тогава става страшно – раздира ме с нокти, изгаря ме, изяжда ме! То става аз, моето свирепо, агресивно, друго Аз или пък истинското Аз… не зная.
Представям си как седя на тревата в красива ябълкова градина, здрачава се, подухва ветрец, носи се сладкият мирис на ябълки. Червени ябълки. До мен седи любимият ми и се усмихва. Устните ми лепнат от сока на ябълките, а и от последната целувка, вземам парченце от вкусния плод и му го подавам едновременно с най-нежния си, най-влюбения поглед. Радостния му смях, топлите искри в очите му, отмятането на главата - искам да ги запомня, да ги открадна от преходността на времето, да ги попия!
В този миг далече… не, дълбоко в мен се чува писък - драконът ...