Задушна лятна вечер, навън е вече десет часа, а сигурно температурата е  28 градуса. Чува се тихата песен на щурчетата, едвам доловим сред шума на колите. На 6 км от Средиземно море, в един  „малък” за Франция град  (колкото Пловдив), където времето винаги е хубаво и топло. Топли са и хората, усмихнати, няма загрижени лица и завист в очите им. Няма го и лицемерието, една така прекрасна българска черта.

Разхождам се по улиците, наслаждавайки се на красивата архитектура, чистотата и усмихнатите лица. Спокойствието, което цари тук, завладява. Място, където хората сякаш нямат проблеми, а ги удавят в поредната чаша вино.

През деня човек е завладян от красивата архитектура и симетрия, която е навсякъде, от множеството фонтани, паркове, от красивите и тесни улички в центъра, с високи къщи с френски прозорци.  Вечер е още по-красиво, защото всичко е обляно в светлина.

Въпреки че е университетски град, липсват кичозните заведения, множеството дискотеки. Повечето студенти предпочитат да се съберат в парка на по чаша вино (алкохолът като цяло е доста скъп), да посвирят на китара и да разпуснат.

Отивайки към плажа в близкия курорт,  все едно си в кътче от рая, чудесни къщи с прекрасни градини, вело алеи и зеленина.  Тук няма високи хотели, всичко е на най-много 6 етажа. Няма презастрояване, няма улични търговци с всякакви безполезни вещи. Но за сметка на това има яхтено пристанище и много красив плаж.

Пясъкът е ситен, със сив цвят, полепва по кожата и няма отърване от него. Морето е полупрозрачна вода, но малко студено. Плажът е голям, просторен, чист. Липсват чадърите и шезлонгите, спокойствието се усеща и тук.

Понякога думите не могат да опишат това, което виждат очите, това, което чувства сърцето. Монпелие, ще останеш винаги в мен, с топлотата  си, с красотата си, със спокойствието.