- Друмев, случаят е за теб – честито!, изсмя се тихо главният. Чувах този кикот винаги, когато даваше някоя забита история и пращаше следователя в пета глуха.
Беше се обадила съседката, с която жертвата делеше общ коридор на кооперация в “Захарна Фабрика“, строена около 40-те.
Жената лежеше по лице в банята, с огромна рана на главата – много очевиден удар с масивен тежък предмет.
Труп на няколко дни, съдейки по миризмата в помещението и коридора. Кръвта по пода определено не беше прясно засъхнала.
Щеше да е сложно – престъпление с един косвен свидетел – съседката, ориентирана от нетипичното зловоние.
Честно казано няма нищо по-трудно от убийство на възрастен човек, когато отпадат мотивите – наследство, обир, геронтофилия и битово насилие.
Апартаментът, единствената собственост на жертвата, е притежание на сина – бизнесмен в Щатите.
Не се е връщал в България от поне пет години. Собственик на мащабен имот в Тексас, женен за американка. Човек в отлично материално състояние. Ами сега?!
Хванах се за жилището като удавник. Жената беше пенсионер от поне 30 години.
Скромно чисто двустайно апартаментче на културен възрастен човек - телевизор, табуретки, бюфет с кристали и порцелан.
Със сигурност не беше обир – златни бижута и не малка сума пари стояха без никакво безпокойство на видно място.
Разгледах плочите и книгите в библиотеката – опера, класика, руска литература – в бабата нямаше нищо специално.
Трябваше да разберем каква е професията на дамата, макар че занаят, практикуван преди 30 години едва ли би провокирал убиец – поне 70% от колегите вероятно отдавна ги няма.
В случай, че е човек на изкуството, би могло да е обир на творчество, но е много рядко.
Тефтерче с телефони седеше прилежно до стар апарат с шайба – следа, обнадеждих се.
За жалост в него имаше към двадесет имена, но срещу дванадесет от тях пишеше – “починал“.
Забравяла е, предупреждавала се, за да не се обади и да се изложи, поведение на честолюбив човек.
Имаше и шкафче с козметика – крем за ръце, лосион, искала е да изглежда прилично.
В гардероба прилежно се съхраняваха костюми и рокли, покрити със специални калъфи и над двадесет чифта обувки. Суетен човек – трябват ми фотографии.
- Намерихте ли албум?
- Има шефе, даже доста снимки има, оперативният работник ми подаде три кутии.
Даааа, суетата не беше случайна. На снимките от преди близо 60 години сияеше бляскава красавица. Високи скули, дълбоки очи, холивудска усмивка, дълги прави крака, пищен красив бюст – естетика.
Бавно започнах да разглеждам всяка. Пътувала е, много е пътувала и то, когато не можеше - снимки с камила, снимки в Париж, в Москва.
Имаше и ужасно много - в мъжка компания, на маса, в ресторант, на дансинг.
В масовките започнах да различавам няколко лица, които присъстваха на всички фотоси, две от тях неизменно.
Мъж и жена, в които не виждах нищо специфично. Мъжът с типичен за времето костюм, висок, по-скоро хубав, жената възпълничка и семпла. Какви бяха тези, защо са на всяка снимка – роднини ли?
Не виждах общо в чертите на жената и техните, едва ли имаха кръвна връзка.
Разглеждах над час, снимките ме измориха и обезкуражиха.
Свършвах за деня без никаква следа, ужасно труден и неблагодарен случай, мислех си, няма да имам добри резултати, годината ми беше каръшка, даваха ми само забити истории.
И точно преди да изляза на прага се появи съседката, баба над осемдесет.
- Има ли надежда, г-н следовател, намерихте ли нещо?
- За момента не, имаме месеци работа вероятно, обещаващ случай за графа “неразкрити“.
- Жалко, кой ще иска да убие толкова възрастен човек?
- Така е, затова е толкова трудно.
Загледах лицето на притреперващата и насълзена старица, имаше нещо познато. Нещо много натрапливо в брадичката и носа.
Кой е това?! Понякога ми иде да се гръмна в такива моменти, стотните преди разпознаването на спомена.
Въпреки смъкнатата кожа и рязко хлътналите старчески бузи, нетипичното късо разстояние между носа и горната устна напомняше жената от двойката на снимките?! Това беше особен тип физиономична специфика, която би издала лицето винаги.
- Г-жо струва ми се, че сте се познавали добре с дамата. Елате да погледнем заедно албума с фотографии, стори ми се, че ви видях на по-голямата част.
Бабата се разтрепери още по-силно, разшири очи в ужас и най-неочаквано заяви:
- Направих го, да, защото трябваше!
- Трябваше, за да умра спокойно. Сега съм добре, вече мога да си отида.
- Г-жо седнете и ми разкажете всичко, имаме много време.
Старицата се настани на един от столовете, покрити с найлон и ни разказа всичко без никакво напрежение в гласа:
- Винаги съм знаела, че той ходи при нея. Още в самото начало, когато се нанесохме тук. До тази развратна хористка, която той наричаше артистка, очите й блестяха с жлъчна злоба и задоволство докато разказваше.
- Все казваше, че е с приятели, години, години, той беше все с приятели, а аз сама. Чаках, мразех, омразата растеше и ме тровеше и душеше.
- Тя беше достатъчно нахална да се представя за моя приятелка, да идва вкъщи, да ми подарява дрехи. Взимах ги и мълчах, знаех, че той ходи при нея, но никога нищо не казах. Чувах ги вечер, усещах как се измъква от леглото.
- После детето й, на което незнайно защо той помагаше постоянно. Детето, с което имаше прилика, а тя нямаше мъж. Жената на изкуството, оперната хористка, изживяваща се като Травиата.
- После, когато той умря, тя страдаше като вдовица. – всички знаеха, знаех и аз. Целият вход ми се присмива от 40 г, децата в квартала разказват историята като градска легенда.
- Съжалявам само за едно, че чаках толкова години, чаках, отдавна трябваше, но ей на – чак сега събрах смелост. Чувствам се добре!
- Поканих я на кафе, на нашето редовно последно кафе, - каза тя и се усмихна – а после отидохме да видим щетите, които течът на новите съседи беше нанесъл на банята й. Държеше брадва зад вратата, страхуваше се от крадци.
Предадох случая, главният ме поздрави за добре свършената работа, каза че ще получа награда за светкавичното разкритие, трупах точки - би трябвало да съм доволен.
Мислех обаче за жената, която поне 50 години е знаела какво прави мъжът й. За първи път ми стана мъчно за престъпника, когото разследвах.
Сега нямаше да е проблем да се разведе, но в онези времена е било позор - и тя е търпяла, мълчала, таяла и трупала, трупала, трупала, чак се зарадвах, че се отърва от товара, че получи облекчение.
Да, понякога е трудно да си на страната на жертвата дори в занаят като моя.
© Зоя Христова Todos los derechos reservados