Моят герой...

Студенина,  апатия, безчувствие, болка, жажда за любов и живот... Запомнете тези няколко думи. Следващата история ще ги обедини в един образ. 

Героят в тази приказка е обикновен човек - прекалено уморен да бъде добър и да не получава това, което иска и прекалено лош, за да е достоен за щастието, за което мечтае. Този наш герой често тъжи, даже доста често. От очите му се стичат сълзи, които никой никога не вижда, те остават в него, процеждащи се надолу, образуващи огромно море от болка и спомени.  Нашият герой не изпитва топлина - сърцето му е смразено от сивите, еднотипни дни, в които е принуден да живее. Сякаш то е оковано в тежки окови, които не му позволяват да чувства, да тупти. Ами болката, тя е неописуема. Не е физическа, но е доста по-силна. Болката  го е превърнала в кукла, в безчувствен клоун, на чието лице завинаги е прикована усмивката от миналия му живот. Тялото му се е превърнало в празна кутия, а в нея няма нищо, няма душа, няма живот. Видът му създава впечатление, че всичко е наред, но празнината не се вижда с просто око, не може да се почувства, когато е толкова надълбоко... И все пак нашият герой обича да мечтае. Само мечтите му са още живи. В тях той отново е весел, отново обича. В мечтите си той тича, играе и се смее. В тях той отново е предишният човек, а не сегашната кутия.

Но най-смелата му мечта е, че може би някой ден тази кутия може да се превърне в скъп подарък, може би не винаги ще бъде праза. Може би някога някой ще сложи в нея разбиране, грижа, състрадание, любов, ще я напълни с красиви чувства. Може би ще премахне морето от сълзи. Може би, може би...